Луси пуска записа и чувам ясното ръмжене на двигател. После чувам гласа на племенницата си.
„Ще уредим някакво споразумение, когато се върна от Вашингтон — казва гласът на Луси. — Сега не е подходящият момент да създаваш проблеми, като се има предвид предстоящото дело. Не се нуждаеш и от проблем с мен.“
„Защо пък да имаме проблеми? Те ще се споразумеят и ще платят. Не се тревожи, всичко ще бъде справедливо“ — отвръща Гейл мило.
Гласът й звучи адски неискрено. Но чувам и нещо друго.
Ръмженето на двигател. Кола, работеща някъде в тъмнината зад бара, а ако Гейл въобще я бе забелязала, очевидно никак не се бе разтревожила.
26
— Осем цилиндъра — казва Луси. — Прилични конски сили, може би четиристотин. Солиден седан или джип.
Спомням си думите на Бентън за гумите на джип. Човек, запален по рисковани спортове, който не се поколебава да разбие нечий пикап или да шофира по игрище за голф.
— Не е състезателна кола, определено няма типичния мощен рев на двигателя на спортен автомобил. Била е там през цялото време, докато говорех с Гейл, а това означава, че вече е била отзад, когато тя е излязла от бара. Но не й е обърнала внимание. Поне до този момент.
Луси кликва и пуска записа.
„Съжалявам. С какво мога да ти помогна?“
— Не казва това на Карин, а на някой друг — решително обяснява Луси. — Усеща се. Тонът й се променя. Звучи, сякаш някой се е приближил до нея с намерението да поговорят. Човек, който го е направил съвсем спокойно.
— Приближава се до нея, макар че тя говори по телефона. Не се поколебава да я прекъсне — отсъждам. — А тя не звучи разтревожена или уплашена.
— Не звучи и дружелюбна — добавя Луси. — Не мисля, че е познавала човека, но определено не се е страхувала от него. Любезна е, но не уплашена. Ето и още нещо, когато се увеличи фоновият шум в началото на разговора с Карин. Отделих всичко освен колата.
Тя пуска клипа и чувам ръмженето на двигателя. Това е единственото, което чувам. Ниско, солидно ръмжене на голям мотор.
— После тя говори с някого — казва Луси.
„Съжалявам. С какво мога да ти помогна?“
— Това, което не чуваш — казва Луси, — е затварянето на вратата на кола. Който и да е бил там, трябва да е излязъл от колата си и да се е доближил до нея, но е оставил вратата отворена или поне не я е затворил напълно. В противен случай щяхме да чуем. Няма никаква промяна в звуковите вълни. Този тип е тих, но тя не звучи стресната, а само любопитна и хладна.
Луси пуска клипа отново.
„Съжалявам. С какво мога да ти помогна?“
— Той се маскира като нещо, което не предизвиква подозрения отначало — загрявам най-после.
Облечен по определен начин, с безукорно отрепетиран подход, който му е свършил работа при поне три други убийства. И кой знае колко пъти още, когато е следил жертвите си, без те да заподозрат абсолютно нищо. Подобни престъпници си падат страхотно по сухите тренировки. Срещат се с потенциалните си жертви и се кефят на фантазиите, докато накрая решат да консумират акта, като отвлекат и убият някого.
— Мислиш, че смъртта й не е изолиран случай — казва Луси, като ме поглежда напрегнато. — И Бентън смята така след обиколката си по игрището. Ти си я прегледала на местопрестъплението. Била е убита. Това е сигурно, нали? Разпознаваш ли случилото се с нея? Или Бентън го познава?
— Кой още може да е знаел за технологията, по която сте работили двете с Гейл?
— Който и да я е нападнал, не е имал никаква представа за това — отговаря Луси без колебание. — Работата ни няма нищо общо със случилото се. Ти би ли отвлякла човек, носещ подобно устройство? Ако знаеше за него? — пита тя, като посочва телефона на масата.
— Ако знаех, щях да съм адски предпазлива — съгласявам се. — Щях да се тревожа, че може да ме запишат.
— А ако идеята е била да откраднат технологията, телефонът нямаше да бъде зарязан на улицата — напомня ми тя. — Който и да я е отвлякъл, не се е интересувал от него. Не е имал и най-малката представа за дистанционно управляваните телефони.
— И аз нямам представа какво е това.
— Просто казано, ръчно роботно устройство, а не улика в това престъпление.
— Марино реши, че е улика.
— Пълен идиот.
— Изглежда, че си направила доста тайни записи…
— Защото нямах доверие на Гейл и се опитвах да стигна до същината. И почти успях.
— А сега Марино не вярва на теб и ти не му вярваш. Не искам да си имаш проблеми с него — повтарям.
— Не може да докаже абсолютно нищо. Видях всичко, което направи. По времето, когато той умно заобиколи паролата с анализатора, който аз програмирах и го научих да използва, вече бях десет стъпки пред него. Виждах го, а той не можеше да види и едно проклето нещо, което не исках да види.