— Ще мина шофьорското място още веднъж и после можете да я проверите за отпечатъци — извиква той на останалите учени, като намалява осветлението.
— Той носил ли е предпазния колан? — питам.
— Страничен удар. Коланът не е можел да му помогне. Погледни лявата задна гума — отговаря ми Ърни.
Нахлузвам терлиците и се приближавам до колата. Гумата е спукана. Това поне е ясно.
— Била е пробита с остър инструмент — обяснява ми Ърни.
— Сигурни ли сме, че не е станало по време на катастрофата? Например ако е минал през остро парче метал? При тежките катастрофи гумите често са спукани.
— Дупката е прекалено чиста, а и е на стената на гумата — обяснява ми Ърни. — Мисля си за нещо като шило за лед, причинило бавно изпускане на въздух, в резултат на което шофьорът е изгубил контрол над колата. Има и чужда боя на задната броня, което също намирам за интересно. Освен ако петното вече е било там. Но ме съмнява, като се има предвид колко безукорно е била поддържана колата.
Виждам онова, за което Ърни говори, малка вдлъбнатина с петно от нещо като червена отразителна боя.
— Може да е спукал гума и някой само да го е забърсал — предполагам.
— Не мисля така. Не и при толкова ниска кола — намесва се Луси. — Ако е бил ударен, трябва да е било от нещо друго ниско или от по-голямо возило с предпазител на бронята. Някои от тях са светлоотразяващи. Особено гангстерите, които украсяват колите си с какво ли не и карат най-вече джипове.
— Дай ми една секунда — казва Ърни, като се пъхва в колата, размахвайки лампата.
Аз се връщам към разговора, който водех с Луси за Гейл Шиптън. Още не съм приключила с тази тема.
— В чантата й бе намерен бележник — започвам.
— А тя къде беше?
— Убиецът я оставил близо до местопрестъплението. Очевидно е искал да я намерим. В портфейла й нямаше пари, но е трудно да се разбере дали още нещо липсва. Той явно не се е интересувал от бележника й.
Отварям снимката, която направих на строителната площадка, и й показвам страницата със странния шифър: 61: ВХ 12/18 1733 (< 18т) ПОЛ 20-8-18-5-1-20
— Последното вписано от нея — обяснявам. — Май веднага след като е приключила разговора с теб, може би секунди преди да я отвлекат. Малък черен бележник със страници на квадратчета. Имаше и лепенки, червени, с „X“ в средата. Имаш ли някакви идеи?
— Разбира се.
Луси пъхва ръце в ръкавите на хартиената престилка, която изшумолява нежно.
— Бележка в нейния елементарен шифър, който и първокласник може да дешифрира.
— Шейсет и едно — започвам от началото, застанала плътно до Луси, чийто поглед също е вторачен в снимката на телефона ми.
— Това е шифърът за мен — казва племенницата ми, сякаш е напълно нормално да използват шифър за името й. — Буквите в името ми отговарят на числа. Л-У-С-И е дванайсет, двайсет и едно, три и двайсет и пет. Ако ги събереш, получаваш шейсет и едно.
— Тя уведоми ли те, че си има код за теб?
— Не.
— Предполагам, че ВХ е входящо обаждане, а дванайсет-осемнайсет е датата — вчера, а после идва и часът — седемнайсет и трийсет и три.
— Точно така — отговаря Луси. — Говорихме по-малко от осемнайсет минути, а ПОЛ означава „получено“. В този случай останалите числа са шифър за „заплаха“. Същото нещо — числата отговарят на букви. Накратко казано: получила е обаждане от мен и го е вписала като заплаха. Аз съм я заплашила. Това е посланието, което, разбира се, е лъжа.
— Кой е трябвало да получи това съобщение?
— Предназначено е за онзи, когото е смятала да насъска срещу мен. Шифърът й нарочно е толкова елементарен — казва Луси небрежно, сякаш Гейл Шиптън е била пълен тъпак. — Искала е някой да го намери и дешифрира. Искала е да бъде доказателство в даден момент. Тя режеше страници от бележника, в случай че някога попадне в ръцете ми. Предполагала е, че няма да намеря инкриминиращите писания. И няма да разбера, че е вписвала фалшиви неща за мен.
— Бележките са били предназначени за доказателства в делото й или в друго дело? — питам объркано.
— Вероятно е искала да ме уплаши, а аз просто си седях и гледах. Щеше да си получи парите от „Дабъл Ес“ и да посегне към следващото. Щеше да претендира, че тя е изобретила всяко приложение на телефона с дистанционно управление. Нямаше да й се наложи да плати и стотинка, а просто щеше да стане собственик — казва Луси спокойно. — И да си присвои заслугите за работа, която никога не би могла да свърши сама. А това щеше да е почти толкова ценно, колкото парите. Щеше да й повдигне самочувствието, което определено й липсваше. Жалка история.