— Срещал ли си го в друг случай? — питам.
— Чакай да помисля. Имах положителни анални проби при сексуално престъпление, но това беше преди години. Оказа се, че жертвата използвала ментолов мехлем за лечение на хемороиди. Намерихме го и в нечий скалп. Ченгетата мислеха, че може да е част от извратен ритуал или че мъртвият е бил откачен. Открихме, че се е лекувал от пърхот. Веднъж имахме случай с домашна лампа за изпаряване с открит пламък. За съжаление тя избухна и едно бебе бе убито. Има и хора, които си слагат мехлема на отворени рани и напукани устни, а камфорът може да е отровен.
Обяснявам, че мехлемът бе намерен в тревата на бейзболно игрище и може да е просто предназначен за разтриване на мускули и да не е свързан със смъртта на Гейл Шиптън.
— Да, съставът определено може да е подобен — кимва Ерик. — Но пък мехлемите за облекчаване на болка имат по-високо съдържание на някои масла. Не съм сигурен дали ще успеем да определим точно.
— Може и да няма значение. Може пък да извадим късмет с ДНК-то — отговарям. — Но ми е трудно да си представя защо някой би бъркал в буркан с ментолов мехлем навън в дъжда.
— Зависи за какво го е използвал — казва Ерик. — Може да не го е мазал по себе си.
— Върху какво тогава? — питам.
— Някои хора напояват лепенки за нос с „Викс“, за да облекчат дишането и хъркането си.
— Странно би било да го правиш навън посред нощ — отбелязва Луси, а аз си припомням мрачните размишления на Бентън за откачения убиец Албърт Фиш.
Вдишването на силна миризма, за да блокираш разсейването и да се съсредоточиш. Удоволствие, примесено с болка. Миризма на метилов салицилат. И тревогите на Бентън за влиянието, под което е бил убиецът. Страхува се, че Столичния убиец може да е чел статии, в които се споменава за „Цветя на злото“. Това, което си спомням за поезията на Бодлер от колежанските си години, е жестоката му чувственост и идеята му, че човешките същества са роби, мъчещи се някак си да преживеят. Намирах го не по-малко потискащ от Едгар Алън По по време, когато все още вярвах, че хората като цяло са добри.
Свалям си ръкавиците и моля Ърни да ми се обади, когато научи нещо. Телефонът ми звънва.
— Не можеш да направиш нищо в момента — заявява Брайс, докато аз и Луси излизаме от халето. — Просто те предупреждавам. Марино чул разговор по онзи канал, който обича да слуша по радиото си. Нали знаеш, когато преглежда за други честоти. Онова, което наричам шпиониране?
— Какъв разговор? — питам.
— Очевидно диспечер от полицията в Конкорд е споменал СИМПС. Звучи адски потайно, каквото и да е, но по новините все още няма нищо. Проверявам на всеки две секунди. Марино ме попита дали знам някой да е мъртъв. Отговорих му, че всички тук са мъртви. Но той отказа да ми даде каквато и да било информация. Предполагам обаче, че става дума за нещо голямо, след като са повикали местната войска.
— Той реагирал ли е?
— Е, знаеш, че ще го направи сега, когато пак е Шерлок. Може те да имат нужда от куче. Някое, което се вози в кола по цял ден.
Марино сигурно е станал доброволец на Североизточния масачузетски полицейски съвет, състоящ се от повече от петдесет полицейски отдела, които си споделят екипировка и експерти като екип за бързо реагиране, сапьори и криминолози. Ако СИМПС се мобилизира, положението е сериозно.
— Уреди някой от вановете ни за местопрестъпления да е пълен с бензин и готов да потегли веднага. Просто за всеки случай — нареждам на Брайс.
— Не се обиждай, ама кой какво би трябвало да прави? Харълд и Ръсти са заети с аутопсии, не мога да помоля учените или лекарите, а не бих си и помислил да моля Луси. Тя до теб ли е? Надявам се, че ме чува. Докато назначим заместник на Марино, а дори и тогава няма гаранция… Чакай. Искаш аз да се правя на бензинджия?
— Не се тревожи. Ще се погрижа лично.
Не се нуждая от ново напомняне, че напускането на Марино е променило всичко.
— Отивам да намеря Ана. Виж дали Глория може да се отбие в рентгена, за да й предам уликите за ДНК.
28
Вървим покрай сивите стени и плочките от рециклирано стъкло, оцветени в сивокафяво, наречено „трюфел“. Акустичният таван крие километри кабели и заглушава стъпките ни, докато бързаме напред. Всеки коридор в сградата описва пълен кръг.
Животът спира където започва, правото става кръгло, а аз гледам на мястото като на пристанище. Представям работата тук като част от пътешествие, а не като крайната му цел. Мъртвите помагат на живите и живите помагат на мъртвите. Гледам на седемте коридора като на метафора за надежда или поне трамплин за не толкова зловещи разговори.