Забелязвам, че носи лилави хирургически дрехи с дантела по бието, джобовете и плисетата.
— Да, самоубийството определено не се е отразило добре на горкия психиатър.
Разглеждам резултатите от скенера на доктор Франц Шонберг. Открити фрактури на лявата теменна и слепоочна кост, разкъсани кръвоносни съдове. Главата му вероятно се е ударила в страничния прозорец, а не в предния. Чудя се с каква ли скорост е шофирал. Следите от гумите би трябвало да ни кажат. Забелязвам съвсем слаб мозъчен оток. Загинал е почти мигновено.
— Карин Хегъл се опитваше да се свърже с мен по-рано — казвам на Ан. — Към пет и половина сутринта, когато отивах към местопрестъплението в МИТ. Каза на Марино, че искала да говори с мен. Предположих, че е заради Гейл Шиптън.
— Бизнесът на преследвачите на линейки процъфтява — ухилва се Ан.
— Тя не е точно от преследвачите на линейки — възразявам развеселена, но и объркана.
Карин Хегъл и аз нямаме общи случаи по простата причина, че повечето от пациентите ми и семействата им не могат да си позволят адвокат като нея. Хората, с които най-вече се занимавам, са на погрешната страна на закона и суперадвокатите на супербогатите рядко се появяват на радара ми. А Хегъл се появи вече два пъти днес.
Ан плъзва по масата график с обаждания и други документи от папката на бюрото си и в този момент Бентън влиза при нас. Недалеч зад него е и Брайс с огромни слънчеви очила, паркирани на темето му, в тесни джинси, груб вълнен пуловер и червени велурени обувки. Носи кутия с пица, салфетки и пластмасови чинии. Луси пристъпва напред, за да се увери, че той няма да избяга, преди да се нахраним.
— Знаеш ли за нещо, което става в Конкорд? — питам Бентън, а начинът, по който ме поглежда, ми подсказва, че е наясно.
— Приблизително преди един час — казва той, като се настанява зад стола ми. — Обаждане за стрелец, което се оказало фалшиво.
— Това обяснява защо медицинският хеликоптер е бил призован, но се е завърнал бързо — предполагам.
— Вероятно е така — потвърждава Бентън, но тонът му ми подсказва, че според него има нещо повече.
— Какво друго знаем за този случай? — питам Ан за пациента в скенера, доктор Шонберг.
— Мъртъв при пристигането си в болницата в Кеймбридж в четири сутринта — отговаря тя, като разлиства документите. — Очевидно си тръгнал от кръчмата към два часа. Било нужно известно време да го извадят от колата. Ако я видиш в халето, ще разбереш защо. Един от онези класически стари ягуари, страшно красив, преди хидравличните инструменти да го отворят като консервена кутия.
— „Ягуар Е“ от началото на шейсетте — обажда се Луси, която стои до вратата. — Сигурно е мечтал за такъв, когато е бил достатъчно възрастен да шофира, но не е имал пари. Проблемът е, че тези антики нямат въздушни възглавници.
— Коя кръчма? — питам Ан.
— Ирландската, която Марино харесва. Водил ме е там няколко пъти, преструвайки се, че не става дума за среща. Признавам, че бирата и макароните със сирене там са убийствени. „Фадо“. Имат и страхотно свинско шкембе във винен сос… Трябва да спра да говоря, защото ще припадна от глад.
— „Фадо“ не е в най-добрата част на града — отбелязва Бентън. — Не е далеч от бедняшките блокове в Западен Кеймбридж.
— Знаем ли накъде е тръгнал, след като е напуснал кръчмата? — питам.
Припомням си полицейското обаждане от по-рано — подозрителни младежи в червен джип, които разбили няколко коли на паркингите на улица „Уиндзър“.
— Според документацията бил е на Мемориъл Драйв близо до моста на авеню Масачузетс. — Може да си е отивал у дома — казва Ан.
Представям си как гангстерите в червения джип следват ягуара, чакат гумата да спадне и вероятно планират да оберат шофьора, но нещата се влошават още повече. Може би са ударили колата леко отзад и са я изпратили право в мантинелата.
— Ако хванат хлапетата, които са видели да бягат от улица „Уиндзър“, трябва да сравним боята на джипа им с тази, попаднала върху ягуара — решавам. — Да се уверим, че полицията в Кеймбридж знае за това.
— Добре, ако Карин Хегъл се е опитвала да те издири още в пет и половина, със сигурност не си е губила времето — казва Ан, забравила за хубавата храна. — Тя звънна тук преди около час, почти в единайсет. Кръчмата била виновна. Не е трябвало да продължат да му сервират. Разбира се, ние не можехме да кажем какво е съдържанието на алкохол в кръвта му и че не е бил пиян, защото нямаме право да разкриваме подобна информация, преди следствието да е приключило. Обичайното, поне съдейки по това, което чух от Брайс. А и той ми разказа същата история поне по петдесет различни начина.