Опитвам се да си обясня откъде убиецът може да е знаел, че Бентън лети за вкъщи днес, но съм също така неубедена, както бях, когато Бентън ми го спомена за първи път. Той е разстроен и вини себе си. Трябва да го разбера, но не мога да го слушам. А и бездруго няма значение. Каквото и да е знаел убиецът, Бентън не е виновен за това. Как смее Гранби да твърди обратното? Как смее да подценява постиженията и самопожертвувателността на Бентън?
— Какъв е проблемът? — пита Ан.
— Луси е познавала Гейл Шиптън.
— Схванах това.
— Бентън се притеснява, че убиецът е знаел, че той ще е тук, когато трупът бъде открит. И може би е извършил убийството точно в този момент, защото е мислел за него.
— Звучи зловещо.
Усещам, че Ан не вярва в тази идея.
— Чудя се дали Луси е споменала нещо на Гейл.
— А после Гейл да го е споделила с човека, който е възнамерявал да я убие? И му е казала: „Хей, Бентън се прибира у дома. Защо не го направиш сега?“. Това ли е теорията на Бентън?
— Звучи адски тъпо, казано по този начин — отвръщам, като натискам бутона с лакът и стоманените врати се отварят широко. — Въпросът може да е от тези, които никога не получават отговор, но не понасям тревогата, която му причинява.
— Знаеш ли в какво не се съмнявам? — пита Ан. — Бентън изглежда стресиран. Изморен, изнервен и леко потиснат. Понякога, когато съм в подобно настроение, смятам, че съм виновна за всичко. Тревожа се, че някой се крие в гардероба и под леглото ми. Честно казано, връхлита ме параноя.
— Да, Гранби определено прави всичко възможно, за да накара Бентън да се чувства така.
— Трябва ти да решиш проблема, доктор Скарпета. Или той ще се измъчи до смърт.
— Опитвам се да реша как да действам.
— Питай Луси — съветва ме тя. — Просто я питай на кого може да е казала и тогава ще знаеш със сигурност.
— Не искам тя да смята, че виня нея.
— Не виниш нито нея, нито когото и да било друг. Престани да се чувстваш отговорна за чувствата на всички хора.
— Това никога няма да стане — отговарям.
Изрязвам прободната рана и чакам Луси да отговори на въпрос, който е неудобен за нея. Въпрос, който не й зададох по-рано, защото имах прекалено много други въпроси. Но сега приоритетите се смениха. Знам как ще реагира племенницата ми.
Тя се поколебава, преди да реши.
— Мисля, че съм споменавала. Не смятах, че ще има значение.
Умната ми, почти гениална племенница е прозрачна, когато се бои, че се е изложила пред мен.
— Смътно си спомням, че споменах нещо — добавя тя равнодушно.
Въпросите ми не й харесват. Знаех си, че ще стане така.
Тя започва да размишлява на глас. Било логично да спомене изненадата за рождения ден на Бентън по време на телефонния си разговор с Гейл, когато тя стояла зад бар „Сай“. Луси тъкмо била кацнала на летище „Дълес“, когато се чули. Била там, за да вземе Бентън и да го доведе у дома на следващия ден.
— Казах й къде съм и защо — добавя тя от другата страна на стоманената маса, вторачена в бившата си мъртва приятелка, на която някога бе имала доверие.
После обаче приятелката започнала да я лъже и краде и сега няма да й липсва.
— Сигурна ли си, че не е ставало дума преди това? — питам, като пускам изрязаната част във формалин.
— Вероятно е ставало — признава Луси и това не я притеснява, но въпросът все пак я кара да негодува.
Полетът с хеликоптера за прибирането на Бентън беше тема, която трябваше да подхванем по-рано. Луси прави всичко възможно да не покаже как се чувства. Гняв, срам и болка, задето не й се доверявам. Ако й се доверявах, нямаше да й задавам подобни въпроси. Това са мислите, които прелитат през ума й, сякаш съм майка й, която я унижава, а аз определено съм съвсем различна. Кръг от емоции, стари като историята й. Едната причинява другата, после втората причинява трета и т.н.
Това, което не чувства обаче, е отговорност. За каквото и да намеквам, тя не го е причинила и няма да се преструва на тъжна, че жената, която е възнамерявала да я прекара, вече не е между живите. Не й пука какво е издрънкала пред нея. Винаги съм предпочитала Луси да е честна, но когато се сблъскам с някои от разсъжденията й, направо изстивам. Твърдя, че е малко социопатична, а Бентън винаги ми напомня, че не може да си малко социопат. Все едно да си малко бременна или малко изнасилена или малко мъртва.
Луси споменава, че Гейл я посетила миналата неделя, в деня, когато решили да ми направят изненадата. Гейл, Луси и Карин Хегъл се срещнали късно онази сутрин в дома на племенницата ми в Конкорд, за да обсъдят предстоящото дело и да прегледат документацията. Възможно било по време на това посещение да е споменала за рождения ден на Бентън и тревогата си, че съм сама у дома след завръщането ми от Кънектикът.