— Господи, вие двете сте ужасно потискащи — обажда се Луси.
Отнасям плаката до микроскопа и нагласям фокуса. Влакънцето всъщност е група влакна, залепени едно за друго и многоцветни като купчина електрически жици, бледозелени и прасковени, но най-вече сини.
— Синтетично — казвам, като се връщам до масата. — Ърни ще трябва да разбере какво точно е — добавям и се сещам за влакънцата от синя ликра в случая на доктор Вентър. — В косата, в синусите й, между зъбите. Това ме кара да подозирам, че е била задушена с ластичен плат.
— Като полиестерните панталони, които носех като дете — казва Ан докато реже нокти и ги прибира в плик. — Достатъчно разтегателни, за да подчертаят всяка сланинка. Да, колкото и да ви е трудно да повярвате, бях дебелана като малка и не отидох на абитуриентския бал. Значи влакната не са от плата, в който е била увита, защото той е бял.
— Не, определено не са от него — отговарям. — Белият плат е бил последната украса, след като е умряла. Държал я е някъде, където да може да разположи тялото й, оставяйки я в позата, в която е сега, докато ригорът напредне достатъчно, за да я премести.
— Как успя да разбереш това? — пита Луси, наблюдавайки ни внимателно.
— Не е толкова трудно. Заемала е позата, в която е сега, докато е изстивала и е започнала да се сковава.
— И той нарочно е разположил ръката й по този начин? — учудва се Луси, като протяга ръка и извива китката си.
— Да.
— Като втвърдяване на глинена скулптура — добавя Ан.
— Странно — размишлява Луси. — Защо?
— Защо всичките тези хора вършат безумията си? — отвръща Ан.
— Трябва да означава нещо.
— Мисля, че тези хора не знаят какво означава. Извършват кошмарните си действия, но ако ги попиташ защо, нямат представа.
— Вероятно е така — съгласявам се.
— Може да датира още от времето, когато са били прекалено малки, за да помнят — казва Ан. — Нали разбираш, като в онзи ден, когато затръшнах вратата и не знаех, че котката е зад нея, а вратата счупи опашката й. Така и не се съвзех напълно. И това можеше да е подписът ми, ако бях престъпник. Била съм травматизирана на десетгодишна възраст и вечно тормозя котки и чупя опашките им.
— Знаеш ли какво — казва Луси. — Ти си откачена.
— Кажи й, че не съм — моли ме Ан.
Започваме да взимаме проби от телесните отвори.
— Била е увита в още нещо, докато е била жива — отбелязва Луси, съсредоточена върху това, което става на масата ми.
— Това би обяснило влакънцата под ноктите й, в косата и устата — отговарям и започвам да обмислям възможностите.
Начин да обездвижи жертвите си, без да оставя следи. Спомням си, че мислех точно това, докато разглеждах докладите от вашингтонските случаи.
Седях в леглото и си представях всяка зловеща смърт. Прозрачна торбичка от спа магазин на име „Октопод“ залепена върху главата на жертвата, лицето й се зачервява страховито, очите й са ококорени и ужасени, вените са запушени от лепенката около врата й, миниатюрни кръвоизливи се появяват по клепачите и конюнктивата. Все едно да закачиш балон за маркуч. Водата нахлува и няма къде да се оттече, налягането нараства и балонът се спуква. Представям си шума в главата на жертвата и отчаяното й желание да диша. Но Гейл Шиптън нямаше торба около главата, а може би той не е използвал найлоновите пликове, за да убива жертвите си.
Може би хипотезата на доктор Вентър е правилна. Торбичките са зловеща украса, която убиецът добавя към грижливо нагласените трупове. Може би не си е дал труд в случая на Гейл Шиптън, защото тя е прекъснала ритуала и фантазията му с преждевременната си смърт. Възможно е той да задушава жертвите си с мек еластичен плат, вероятно изработен от ликра. А това обяснява липсата на отбранителни рани. Би могло и да обясни влакънцата дълбоко в ноздрите на Гейл Шиптън и дробовете и дихателните пътища на Джулиен Гуле.
Но пък хората, които биват задушавани, се борят като луди, а няма никакви следи, че тези жени са го правили. Както казва Бентън, те сякаш са загинали доброволно, а това е невъзможно. Хората не постъпват така. При самоубийствата със задушаване биологията има последната дума, след като хората са решили да приключат живота си и са се задействали. Те дърпат примката около вратовете си, докато се люлеят и гърчат, след като са сритали онова, върху което са стояли. Болка и паника променят решението им, докато всяка клетка се бори да остане жива. Представям си как някой бива опакован от глава до пети в синтетичен разтегателен плат.