— Кое?
— Насекомите никога не са се установявали твърдо в океаните, още по-малко може да се говори, че са ги завладели, но смъртта им ще засегне огромните морета и дълбините, скрити в тях.
По устните му пробяга лека усмивка. Ако човек не го познаваше от дълго време, нямаше да забележи, че притежава необичайна, ако не и перверзна склонност към черната ирония. Джаксън подозираше, че тя е свързана по някакъв начин с неговата семейна история: той бе потомък на Чарлз Дю, който през 1940 година усъвършенствал техниката на съхранение на кръвта и организирал първата американска кръвна банка, а след това умрял след автомобилна катастрофа от загуба на кръв, защото никой не пожелал да го допусне в болницата, която била „само за бели“.
Джаксън въздъхна.
— Дошли са първи на земята — продължи той. — И са допринесли за появата на хората.
Коер кимна.
— А сега — продължи Джаксън — ще допринесат за тяхното изчезване.
Сканирано изображение след сканирано изображение даваха един и същи отговор. Никоя от останалите проби от 1973 година не беше толкова деградирала, колкото Единствения оцелял. Лесли погледна компютъра с облекчение. Аномалиите се криеха в останалата жива хлебарка, не в нейните прадеди. Последната сканирана снимка бе въведена в 16:00 часа. Двамата с Ричард работеха от осем сутринта, като си бяха дали само десет минути за обяд.
В 16:30 следващата партида от 1973 беше готова за сканиране. В този момент Шарън предаде през компютъра на Ричард доклада си, в който се съдържаха две нови парчета от мозайката на измирането. Първо: в последния и най-пресен товар с мръсотия, който най-накрая бяха успели да пресеят, не се откриваше и следа от яйца на насекоми. Второ: Единственият оцелял бе умрял, което означаваше, че теорията на Лесли за напредналата му възраст, а може би и теорията на Бил Шут за генетичната бомба с часовников механизъм бяха живи и в добро здраве.
— Е, значи това било — каза Лесли. — Еволюционна бомба с часовников механизъм.
— Надявам се да не е точно това.
— Не можем да губим време само за да разберем дали теорията на Бил е вярна или не — отвърна Лесли. — Можем единствено да претеглим последствията от това дали е вярна или не върху възможните изходи от ситуацията. Сега да речем, че клонираме насекоми, живели през 1973 година и генетическа бомба не съществува, тогава последствия няма да има. Но, от друга страна, ако съществува…
— Същото ще се случи няколко десетилетия по-късно с техните потомци и ако дотогава не сме идентифицирали проблема и не сме го оправили, пак ще ни се наложи да преживеем всичко това.
— Но ако клонираме насекомите, запазени в кехлибар — каза Лесли, — в кехлибара от Доминиканската република, то дори и да съществува генетична бомба с часовников механизъм, ще ѝ са нужни поне двадесет-тридесет милиона години, преди да избухне.
— А тогава това ще е проблем на някой друг.
Лесли повдигна парче кехлибар с размерите на детски юмрук. В центъра му бе разперила крила в перфектна симетрия една от нимфалидните пеперуди, предшественик на вече изчезналия вид пеперуда „Червен адмирал“. Ричард някога я бе нарекъл „Мона Лиза на вкаменелостите“. Единственият ѝ недостатък беше пукнатината, разделила полускъпоценния камък на две и изложила на показ вътрешността на главичката и торакса на насекомото. След като просъществувал незасегнат в течение на хиляди години, един ден някакъв музеен работник отнесъл камъка у дома си за проучване, където тригодишният му син го използвал вместо шайба за хокей. По това време Ричард току-що бе завършил университета и караше своя стаж в музея. Когато музейният работник го помоли да поправи вкаменелостта — да залепи счупените парчета със смола и да полира повърхността ѝ, така че да заблести отново като скъпоценен камък, — младият стажант с изумление разбра, че в отворените главичка и торакс на пеперудата съвсем ясно могат да се видят почти всичките ѝ перфектно запазени, грижливо мумифицирани вътрешни органи. Органите, които избегнали мумифицирането, били така обилно напоени с дървесна смола, че човек не би могъл да ги различи от разглеждани през окуляра на микроскопа свежи проби, омазани с канадски балсам. Последният напомня на кехлибара и представлява само различна форма на дървесната смола. Ричард си припомни как му се бе сторило, че пеперудата е попаднала едва предишния ден в плен на смолата и почти беше готов да повярва, че наистина е било така, че някой е подхвърлил в музея този фалшификат, но в същия този кехлибар се съдържаха и остатъците от вид пчела, събирала някога цветен прашец, който учените познаваха само като изкопаемо. Вътрешните ѝ органи и ядрата на клетките бяха непокътнати и може би ДНК-то ѝ също бе непокътната… В главата на Ричард се завъртя вихър от мисли… през всичките тези години… и той разбра, че понякога семената на някое необичайно откритие може да се открият в онова, което първоначално ни е изглеждало като катастрофа (както в случая когато безценното парче кехлибар е било превърнато в хокейна шайба).