— Ако ни провърви, може да се получи като верижна реакция. Биологическият еквивалент на разпад.
Лесли бе съгласна с него. До този ден се чудеше дали изобщо са в състояние да сторят каквото и да било, освен да се появяват като звезди по местната телевизия и радиопредавания и да съветват лонгайландчани как да опрашват на ръка своите градини с домати или как да си построят домашна оранжерия, преди да е настъпила зимата. На територията на самата лаборатория строежът на оранжерии се бе превърнал в основно занимание и все по-големи тълпи посетители прииждаха да научат как по-добре да се грижат за градините си и да използват художническите четки от камилски косъм за изкуствено опрашване. Хората, с които се бе срещнала Лесли, я впечатлиха с жаждата си за знания не защото производството на фермите бе намаляло застрашително, а защото беше станало непосилно скъпо да се купува тяхната продукция. Лесли разбра, че трябва да побързат с мерките за клониране на насекоми, защото само след няколко месеца разширяващата се мрежа от оранжерии на лабораторията щеше да стане желана мишена за гангстерските банди.
Вече се бе започнало. Трети ден подред лонгайландският вестник „Нюздей“ съобщаваше, че някой собственик — този път човекът беше от Фрийпорт — е застрелял тийнейджър, намъкнал се да краде в зеленчуковата му градина. Според Лесли стрелбите бяха първите конвулсивни напъни, предшестващи раждането на нещо наистина ужасно. Шоковата вълна от измирането на насекомите се устреми към тяхната цивилизация подобно на връхлитащ товарен влак.
„Няма да можем да направим нищо — каза си Лесли, — ако целият свят стане тълпа. Почти нищо, освен… да се дръпнем от пътя му?“
Да. Може би. Но накъде? В момента из цяла Азия гърмяха оръжията на истинска война, от реката Ганг до делтата на Меконг и Японско море. Дори в мирното Егейско море гръцката и турската флота стреляха една по друга, и то не за друго, а за риболовното право. Ако световните лаборатории не предложеха скоро лек и не го приложеха на действие, светът щеше да продължи да се гърчи във все по-разширяващ се спазъм, настройващ всяка страна против другите, в битка, в която за победителите нямаше да има награда. На местно равнище евентуално този процес щеше да се прояви в настройване на съседите един срещу друг, докато не започнат взаимно да си потрошават къщите и оранжериите в търсене на храна. Лесли предполагаше, че повечето лонгайландчани ще останат тук, скрити зад заредените оръжия, в домовете си, със своите царевица и картофи, и замразено дехидрирано кафе, и десертите „Хърши“, и бира, и домашни любимци, а мъничките въоръжени групи ще прерастват в по-големите банди… Представяше си, че могат да стигнат дотам да изядат домашните си любимци, а после…
(„Къде? Накъде да побегнем? Как да се дръпнем от пътя им?“)
Новият набор от пробата от 1973 година започна да тече по монитора, беше същият като предишния. „Генетичната бомба“ — прошепна си тя и поклати глава, опитвайки се да прогони мислите за диктата на тълпата.
— Проверката ще отнеме известно време — каза Лесли. — Мога да поема работата през следващия час. Иди да си починеш.
— Нямам нищо против да остана — отвърна Ричард. — Щом като опитваш да излюпиш Мона от яйце на паяк, е дяволски сигурно, че ще се натъкнеш на големи проблеми, които бих могъл да разреша. Мога направо да се захвана с тях още сега.
Лесли отметна кичурите коса от челото си и погледна нагоре. Очите ѝ бяха уморени, но съсредоточени, забеляза с изненада Ричард.
— Кога за последен път, Ричард? Кога за последен път си обядвал или вечерял с дъщеря си? Или си я извел на разходка? Или си поиграл с нея на „Монополи“?
— „Монополи“? Че кой, по дяволите, има време за „Монополи“?
— От такова голямо значение ли са тези два, или три, или четири часа? — мрачно го изгледа тя. — Ако бях на твое място, щях да започна да отделям повече време на детето си.
— Какъв ти е проблемът?
— Времето — отвърна Лесли. — Сега остават няколко месеца. Скоро ще бъдат само седмици. После дни. А след това, като се обърнеш назад към този следобед, ще ти се прииска да можеше да си върнеш един от тези безценни часове, които се изплъзват между пръстите ни, когато не внимаваме. — Отново съсредоточи вниманието си върху компютъра и отметна косата с лявата си ръка. — Отиди да си поиграеш с детето, Ричард.
Но той не помръдна.
— Сам ще изгориш, приятелю. Нали си го знаеш?