— Няма лошо — каза Ричард. — Служи ми за загрявка.
Сега, когато светът действително стана жертва на катастрофа, заела главните страници на всички издания, седмичният хитпарад на бедствията по медиите изведнъж започна да дава назад, да се опитва да ги отрича. Съдейки само по сутрешните новини, помисли си Шарън, би било възможно човек да повярва напук на достоверните факти, че жълтеещите и почерняващи полета по целия свят ще дадат още по-висок добив следващата година. Шарън обаче знаеше как стоят нещата и докато качваше в глобалната Интернет мрежа последния вариант на Ричардовия план за клониране и най-новите резултати от сканирането, получени от Лесли, се надяваше все някоя изследователска група някъде по света да ги намери за полезни.
Едва шест минути след като информацията бе вкарана в мрежата, дойде първият отговор: доктор Евелин Мерик и доктор Доналд Крейк се обадиха от Нова Зеландия да съобщят, че при тях реколтата е, общо взето, незасегната от гъбички и рибната и стридена популация оцеляват успешно (засега). Все пак Евелин спешно свиквала научния си екип и искала да им изпрати няколко предложения за малки изменения в методите на клониране на Ричард.
Шарън изтегли предложенията ѝ, прочете ги и написа в отговор: „Добре дошли на борда, доктор Мерик. Всеки приятел на Ричард Синклер и на Джейсън Брадли е и мой приятел“.
Тогава се включи самият Джейсън Брадли от Института „Пастьор“, за да отбележи, че френският екип е постигнал консенсус по отношение на теорията на Бил Шут за генетическата бомба с часовников механизъм. Те напълно я поддържаха, което щеше да рече, че според тях запазените в кехлибар насекоми са най-сигурният път за получаване на жизнеспособни клонинги.
Шарън записа съобщението и препрати на Брадли предложенията от Нова Зеландия.
Следващото съобщение дойде от по-близо, изпращаше го доктор Сандра Шъмуей от Флотския научен център в Саутхемптън. В него се съдържаше списък с всички видове бактерии, които в момента извличаха кислорода от водите край Лонг Айланд, и бума от отровен планктон, който в момента превръщал лонгайландския пролив и залива Чесапийк в биологична пустиня.
Шарън изключи компютъра, разтри очи и погледна към стенния часовник, висящ от другата страна на стаята. Беше работила пълни дванадесет часа. Под часовника бяха поставили разпечатката на един имейл, изпратен от група палеонтолози от Чикагския музей. Графиката показваше в ужасяващи детайли историческата схема на видовото унищожение, вече описана от Ричард и Бил. Линията хвръкваше нагоре в края на кредата, спускаше надолу през палеоцена и еоцена, отново се издигаше в края на еоцена, после пак падаше и накрая, точно по график, отново хвръкваше нагоре тук и сега.
Втренчи се в линията, разцепила нейния век, а по лицето ѝ се изписа смесица от тъга и омраза. Ако само се бе случило след сто години, или дори след петдесет години, по това време вероятно хората вече щяха да се заселят по другите светове, на тях те биха могли да оцелеят и да запазят жив спомена за цивилизацията. Но сега…
— Защо тук? — запита тя безстрастните пинии. — В цялата непостижима безкрайност на времето, защо трябваше да ударите именно тук?
И съжали, че вероятно никога няма да узнае.
Докато възрастните ставаха все по-заети и по-заети, възможностите да бъдат шпионирани все повече се увеличаваха, всъщност накрая станаха толкова много, че с изчезването на необходимостта да се промъкват незабелязани играта загуби и част от своята привлекателност за Там и Джорджиана.
В тези дни повечето неща загубваха част от привлекателността си. Дори и училището би представлявало някаква благотворна промяна, но тази есен нямаше да ходят на училище, или поне нямаше да ходят в нормално училище. Родителите им обясниха, че в къщичките за гости на лабораторията, вече превърнати в нещо като армейски бараки, скоро щяха да се нанесат нови семейства с децата си. А учените и техните сътрудници щяха да играят ролята на преподаватели, когато им останеше някакво време.
— Че какво му е забавното на това? — попита Джорджиана. Какво по-лошо от това да имаш за учители собствените си родители и техните приятели? Само да предадеш някоя бележка в час или да си направиш майтап и — спукана ти е работата. Абсолютно спукана.
Колкото до Там, тя бе възприела новината като част от все по-развалящия се и нестабилен свят, в който вече не беше безопасно да се сближиш с когото и да било, защото на другата сутрин той може да се окаже „ранен“ или „изчезнал“. Първо мама. После приятелят на Джорджиана, докторът по мравките. След това „изчезнаха“ чичо Бил и леля Джанет. Сега, съдейки по видяното в компютъра, цели места с имена като Сен Пиер и Порт дьо Франс бяха „заличени от лицето на земята“ или без „радиоизлъчвания“. Беше трудно да намерят дори и президента. Вече повече от седмица Там и Джорджиана не бяха успели да се включат към бялата линия на лабораторията, защото никой не я ползваше. Явно, че президентът бе престанал да се обажда, сигурно зает с по-важни работи.