Компютърът им даваше много оскъдни сведения, с какво толкова важно са заети възрастните, а по-голямата част от сведенията, събрани от чатовете на възрастните по мрежата, бе съвършено неразбираема.
— Здрасти, хлапета — каза Ричард. Сложи две коли на масата — първите газирани напитки, които Там и Джорджиана виждаха от дни — и ги попита: — Кой е „за“ следобедна закуска и игра на „Монополи“?
Последва хор от „Аз!“ и „Аз също!“, но двете момичета избраха вместо това да играят на китайски шах и победиха Ричард шест пъти подред. След това и тримата се нахвърлиха настървено върху храната и излязоха да се разходят навън. Отвсякъде се носеше сладкият аромат на свежо окосена трева, а откъм оранжериите замириса на тор; надяваха се, че те ще им осигуряват пресни зеленчуци през цялата зима. Отвсякъде се носеше машинен шум. „Подновяваме оградата на лабораторията, останала още от ерата на Студената война — обясни татко, — просто за всеки случай.“
Минаха покрай дирижабъла „Син мир“ и продължиха по пътечката към едно ниско здание от стъкло и тухли, от едната страна на което бе долепен гараж от вълнообразни листове стомана. Гаражът приличаше на малък хангар за самолети и бе добавен някак набързо, сякаш някой се бе сетил за него по-късно, след като строежът вече е бил завършен.
Двете врати на хамбара зееха отворени.
— Какво има вътре? — попита Джорджиана.
— Повяхнала елегантност — отвърна Ричард.
— Ъ?
— Ще видите — каза Ричард и се намръщи. — Това е дълга история.
Изкашля се и ги поведе към вратите. Вътре местният електронен вълшебник, когото Ричард и Там познаваха като Дон Питърсън, тъкмо се спускаше от пилотската кабина на…
— Космически кораб! — възкликна Там.
— А, не е и половината от кораба, който би могъл да стане — поправи я Донът. — Това е само един прототип.
— Про… какво?
Донът се разсмя и размаха ръце.
— Модел само на една трета от големината на истинския.
— Къде е големият? — попита Джорджиана.
Ричард поклати глава.
— Няма голям. Орязаха бюджета. Малко след като сте се родили, на едни хора във Вашингтон им излезе пяна на устата да викат срещу реактора тип „ускорител на частици“.
Децата го погледнаха с неразбиране.
— Това дава мощност на ракетата — отвърна Донът. — Ускорителят на частици. Първо силно го загрявате, а после, като плиснете изстуден водород отгоре — вууп! — се вдига голям облак пара и в опашката се получава налягане хиляда и сто килограма на сантиметър.
Донът бе висок само метър и петдесет. Обличаше се като колоездач и говореше за огромните двигатели, сякаш ставаше дума за последен модел „Харли-Дейвидсън“. Беше наследник на пирати и конекрадци и много други неизвестни мошеници (но винаги с гордост ги споменаваше и затова го бяха кръстили Донът). Корабът му бе висок едва пет метра, издигаше се на четирите си подпори за приземяване над главата му подобно на някакъв захарен конус. В долната част на топлинния щит имаше няколко врати, които в момента бяха широко отворени и през тях се виждаха главният спускателен апарат и двигателният отсек. На пода край ракетата лежеше един по-малък тумбест конус. Джорджиана се доближи до него и клекна, за да го разгледа по-отблизо, стриктно придържайки се към позата „ръцете на гърба“, както я бе учил баща ѝ да застава, колчем се озовеше в музей или в лаборатория.
— Това служи да се слезе обратно на земята — обясни Донът. — Всеки път, като се качваш нагоре, трябва да взимаш по едно такова нещо със себе си. Прикачва се ето там — каза той и посочи към носа на ракетата. — Вътре има мъничък парашут и затова се спуска горе-долу като старата капсула на „Аполо“. Когато бъде изхвърлен от кораба и развие скорост към триста километра в час, се отварят люковете около двигателя, пакетът с парашута се изсипва навън и цялото това чудо се приземява на краката си. Като приключиш, просто си завинтваш нов парашутен пакет, пълниш резервоара догоре с течен водород и си готов за следващия полет.
— Може ли да стигне до Луната? — попита Там.
— Може. Но щом излезеш на орбита около Земята, първо трябва да спреш в космическата база, за да я презаредиш. Оттам да се стигне до Луната е фасулска работа. Вероятно можеш да развиеш такава скорост, че да стигнеш за два дни. После цял следобед ще събираш камъни. Два дни по-късно си отново тук.