Сутринта на другия ден, когато Лесли бе убедила Ричард, че трябва да отдели няколко мирни следобеди за дъщеря си — поне докато все още оставаха мирни следобеди — Джери слушаше рекламната врява на своя заместник от задната седалка на полицейската кола, докато неговите пазачи и двамата арестували го полицаи го караха към градския съд.
Джери се усмихна. Пък се представяше като бивш продавач на хотдози по улиците на Сан Франциско. Представяше се като средностатистическия бачкатор Джо, направо така си бе заявил човекът, в един особено интересен откъс от своя монолог, в който си отреждаше място сред онези, които отиват да работят, за да спечелят насъщния, или онези, които получават по-малко от лекарите и от адвокатите. Прякото внушение беше, че лекарите, адвокатите, политиците и хората от тяхната черга са червиви с долари и получават свръхголеми дажби, но стоят по-долу от обикновения почтен човек и си заслужават неговото презрение. Но още по-долни от тях бяха учените.
— Ние представляваме вътрешния кръг — говореше Пък. — А онези богати безделници, онези айнщайновци, онези паразити обикалят наоколо и крадат… крадат… крадат…
Джери забеляза, че неговият така наречен заместник звучи, сякаш започва да вярва в собствения си налудничав щурм, и че след време ще бъде изцяло погълнат от него.
— Тези хуманисти на столетието! — изкрещя Пък. — Тези доктори, тези всевъзможни антрополози ни казват, че вместо морални мъже и жени тук има просто купчини молекули. Казват ни, че няма Бог, само атоми и празно пространство. Казват ни, че Десетте заповеди са по-скоро предложения и че етиката е въпрос на виждане.
А пък аз ви казвам, че тъкмо учението за безбожната еволюция доведе до духовния упадък на Америка и сега дори генетичните експерименти ни се виждат съвсем нормални и в реда на нещата. Казвам ви още, този нов слой упадък и разложение — прашинките, тези унищожаващи реколтите напасти, които виждаме навсякъде около нас, — са породени от нещо изпуснато от някоя лаборатория. Как изобщо човек може да гледа цялото опустошение, без да заподозре, че е изкуствено създадено?
Ейми погледна Джери с притеснени невярващи очи.
— И ти самият каза неотдавна нещо подобно.
— Що се отнася до учените — да — отвърна Джери и отбеляза за себе си, че по лицата на Гузман и Кардильо беше застинало същото изражение, както по лицето на Ейми, сякаш някой вече танцуваше върху техните гробове. Не беше само защото чуха как някой друг подкрепя идеите на Джери, а защото сами бяха започнали да мислят по същия начин или в най-скоро време щяха да започнат.
По радиото пуснаха едно старо парче на Ленън и Макартни.
В песента се говореше за революция и еволюция и за желанието да се промени светът…
На неговия фон отново прозвуча гласът на Пък:
— Еволюционистите. Дето разплитате гените. Дето разбиват атома. Безбожниците. Мисля, че трябва да ги впишем сред враговете на Америка наравно с онези, които блудстват с деца и с търговците на наркотици.
„Ама това си го бива — каза си Джери. — Този Пък притежава цялата същност и потенциал на пепелянка, пъхната в пазвата на Америка. Харесвам го. Мисля, че мога да го използвам.“
За всеки, който не живееше в отрицание или в своеобразна минна шахта, или в затвор, упадъкът бе очевиден. Джери Сигмънд изведнъж откри, че тримата ескортиращи го държавни служители живеят в страх. Когато пристигнаха в заседателната зала, разбраха, че адвокатът на Джери така и не се беше появил. Стенографът също не бе дошъл. Нито пък прокурорът. Нито съдията.
Там бяха само пазачите, зрителските места бяха заети от няколко репортери, клюкари и търсачи на сензации, а от фоайето се донасяше глъчката на адвокати, техните клиенти и служители на съда, които се караха заради необявените предварително отложени и отменени дела. Джери си погледна часовника. Стори му се, че поне двадесет процента от работещите пристигат със закъснение на работа или изобщо не се появяват, и Джери научи всичко, което му бе нужно от разговора на двама пазачи зад неговия гръб.
Единият говореше на леко развален английски с ясно доловими китайски окончания, другият притежаваше по-музикален акцент, характерен за Барбадос или Ямайка.
— Притеснен съм — каза островитянинът на своя китайски приятел. — Всичките пари за колежа на детето бяха в американски държавни ценни книжа, а изведнъж вече не струват и една плюнка.