Повечето правителства, включително и американското, бяха орязали така наречените „несъществени услуги“. Към тях спадаше и цялата космическа програма. Не че парите вече значеха нещо. Реколтата в Америка загниваше и като че ли дори и с всичките налични пари във Филаделфия вече не можеше да се закупи храна от чужбина. При нощното си прелитане над Атина и Калкута не забелязаха никаква светлина, независимо дали градовете бяха затъмнени от дима, вдигнат от нощните бунтове, или окончателно изличени от лицето на земята. Това бе поредното доказателство, че цивилизацията бързо изчезва от планетата под тях. Харлън се опита да убеди сам себе си, че хората скоро ще достигнат до дъното и после бързо ще се издърпат оттам със съвместни усилия, но започна да подозира, че човек като него, разглезен от последните постижения на висшите технологии, не е успял съвсем добре да си представи колко дълбоко може да е дъното. За съвсем кратко бяха рухнали последователно фермите, рибният добив и пазарът на ценни книжа. Влоговете се просрочваха. Парите нямаха покритие. Туризмът вече не съществуваше. Нямаше износ. Нямаше почти нищо друго, освен тълпи от бежанци, военни стълкновения и страх от военни стълкновения. Войната обезсилваше всяко организирано усилие да се намери лек за болестта на света и нахъсваше още по-силно местните военни вождове. Процесът беше влязъл в цикъл и вече си бе самодостатъчен, подобно на змия, подгонила собствената си опашка. Но гонитбата не можеше да продължава вечно, а най-малко този ужасяващ спазъм. Щеше да престане, когато змията загине от глад.
Погледът на Харлън се замъгли, когато пред тях отново изплува Калифорния. В условията на ниска гравитация сълзите не се стичат по долния клепач, нито просто могат да бъдат изтрити. Събират се на мокри купчинки над зениците и през тях се вижда като през зле направени лещи. Човек е принуден да ги изтрие. Харлън здраво стисна очи и ги затърка, а когато накрая вдигна клепачи…
Окъпаната от слънчева светлина Америка заемаше половината от небето. От някои предградия на Лос Анджелис се издигаха талази дим, оцветен в жълто, бяло и сиво.
„Защо пожари? Защо правят така?“ — чудеше се Харлън.
Увеличи изображението на собствения си квартал.
„Проклятие, не ми оставаше много! Още една седмица и щях да съм си у дома при нея.“
… но домът сега бе покрит от димно езеро. Дом. Дали е успяла да замине навреме, да се измъкне от тълпата? Но и в Оукланд и даже край Едуардс бушуваха пламъци. Целият щат Калифорния беше отишъл по дяволите. Не, от това, което видя, той заключи, че тя или е била пометена от паническата вълна, или вече е мъртва.
Ден сто и тридесети, 10:40 часа, канзаско време
На две хиляди и петстотин километра източно от Лос Анджелис затвореният в устойчивия подземен пашкул Скенер си даде сметка, че не може да заспи. Главоболието го хвана преди близо две седмици, точно след първата смяна с екипа от горния етаж. Смяната трябваше да им даде време за почивка и нормализиране в спортните зали на контролния център с неговите просторни спални помещения, прозорци и стая за отмора, снабдена с маси за табла и сауна. Дори предоставиха два пропуска на Скенера и на Уиндоумейкъра да отидат до града и да видят последните филми или да напазаруват.
Скенера си помисли, че това са последните два пропуска, които Военновъздушните сили ще издадат някога. Но те с нищо не можеха да спомогнат нито за почивката, нито за нормализирането им, а по-скоро за повишаване на кръвното налягане, главоболия и кошмари. Двамата слязоха до града с надеждата да си купят чипс и швейцарски шоколади, но скоро откриха, че минималните дажби от отпусканите от правителството „Хърши“ бяха последните налични количества шоколад в света. Докато излизаха от третия подред магазин, без пътешествието да им е донесло нещо, освен пакетче смачкани и безбожно скъпи „Чийз Дудълс“, някой беше успял да източи повечето от бензина от колата на Скенера и те едва успяха да се приберат с останалото количество. Когато се опита да купи няколко литра, за да е сигурен, че горивото ще му стигне, Скенера разбра, че няма гориво за продан на каквато и да било цена. Нямаше нищо друго, освен всепроникващата воня от загниващата реколта, а очите на местните хора изразяваха нещо, което Скенера бе виждал само по снимките от времето на Голямата депресия. Стори му се, че тези хора го гледат със смесица от страх и подозрение, готови да отмъкнат всичко ценно от него или от който и да било друг чужденец.