Синатра… Синатра… О, колко намрази той този глас, който дереше ушите и врата му и се забиваше в задната част на черепа. Как му се искаше да може да го изтрие от компютърната памет, как му се искаше да притежава мощта на хиляди слънца, така че да удари с нея целия свят и да заличи и най-малката следа от съществуването на Синатра.
Но той притежаваше подобна мощ, осъзна накрая неговото подсъзнание. И ако някак се унищожеше компютърната мрежа, както ѝ се полагаше в края на краищата, то ракетите на Тор щяха да са негови. Само негови, ако изиграеше добре картите си. Само ако… успееше да хване изкуствените птички.
Само ако…
Ден сто и тридесети, 13:40 часа, вашингтонско време
На две хиляди и четиристотин километра източно от пшеничните ниви на Канзас по компютъра на президента се виждаха кадри на една претъпкана с хора лосанджелиска пресечка, заснети от хеликоптер. Ако се съди по дрехите, те бяха все обикновени собственици на магазини и бизнесмени, а неколцина от тях изглеждаха доста състоятелни. Но в поведението им нямаше нищо обичайно, нито в яростта, изписана по техните лица, докато измъкнаха някакъв мъж от камиона му, строшиха някакво стъкло в главата му, извиха ръцете му и го ритаха в бъбреците, докато не започна да повръща кръв. От центъра на тълпата в посока към хеликоптера тук-там се появиха облачета дим. Камерата се насочи рязко наляво и по екрана минаха някакви размазани петна, преди да се появи образ на стрелналата се нагоре земя, и предаването прекъсна, а по монитора заиграха сиви прашинки.
Във всеки град беше различно. Докато в Лос Анджелис и в Чикаго хората се вдигаха на бунт, в Детройт, Кливланд и Маями те се сближиха. Вашингтон изненада президента. Повечето от людете, избрани на ръководни позиции, просто напуснаха града и в тяхно отсъствие шофьорите на таксита, асоциациите на медицинските сестри и огнеборците организираха строежа на оранжерии върху голямата ливада пред Мемориала, където сега с помощта на екип служители на Музея на въздушните и космически изследвания се строяха изкуствено наторявани, опрашвани на ръка хидропонни градини, разпрострели се през булевардите и стигащите до небесата търговски центрове. Същите тези хора бяха измислили да направят от всяко мазе гъбарник.
„Може и да ни се удаде да се измъкнем от това безумие — помисли си президентът, — само ако успеем да удържим достатъчно дълго време, та някой да намери някакъв лек.“
Погледна през бронираните стъкла на Овалния кабинет и видя един град, чиито жители щяха да преживеят идващата зима, стига да не се разбунтуват срещу оскъдните дажби домати, картофи и гъби, защото това бяха единствените познати реколти, притежаващи естествен имунитет към черните гъбички. Съществуваше и по-лош вариант на тази диета: в ЦКЗ се опитваха да култивират дори вид бързо растящи черни гъбички, които да използват като храна, след като вкарат в тях гени за производство на витамини, заимствани от растенията, които те нападаха. Първите картофи, донесени в Белия дом, приличаха и имаха формата на хамбургер, но на вкус бяха като гума и след тях в устата оставаше вкус на бензин.
„По-скоро бих умрял от глад, отколкото да ям това“, помисли си президентът, но след това реши, че трябва да внимава, когато заявява такива неща.
Ливадата пред Белия дом го потискаше, защото строените войници и хеликоптерите придаваха на мястото вид по-скоро на строго охраняван затвор, отколкото на президентска резиденция. Гледката отзад беше малко по-добра: найлоновите редици на оранжериите се простираха по цялото авеню „Пенсилвания“, а зад оранжериите се виждаше хоризонтът, по-ярък и по-отчетлив от когато и да било преди — резултат от постепенното изчезване на бълващите дим транспортни средства.
Но идващите отвъд линията на хоризонта новини далеч не бяха добри. Според последните изчисления повече от десет хиляди граждани бяха умрели след натравяне с риба, миди или раци, уловени сред прииждащия червен прилив. Още десет хиляди оцелели след фаталното натравяне щяха да страдат от необратимо увреждане на нервната система.
По екрана на компютъра пред него Си Ен Ен съобщаваше, че колкото и да е невероятно, но една малка част от Нюйоркската стокова борса все още функционира. Там се разменяха на бартер аскорбинова киселина и други местни стоки, а и по всичко личеше, че хората смятаха, че златото все още има някаква стойност. Президентът се усмихна. Културните навици се оказваха могъщо нещо. Представи си, че за онези банкери от „Уолстрийт“, които бяха отишли на работа, то е по-замайващо от местната упойка или дори от морфина.