— Не мисля, че ще е от значение — отвърна началникът на канцеларията. — Доста са умни. Последният предавател, който открихме, беше скрит в стара телефонна будка, а сигналът се предаваше по телефонната линия, но първо поне четири пъти бе обиколил света. А и още по-лошото е, че май става дума за предварително направени записи.
— Мразя тези хакерски гадости! — каза президентът, обърна се с гръб към Мърдок и отиде до прозореца. Мислено се надяваше, че чудото от клонираните насекоми ще бъде достатъчно, за да се обедини и измъкне нацията от гибелта. Чудеше се какво да направи, за да защити учените и техните гъсеници от Сигмънд, Пък и насъскваната от тях тълпа.
Ден сто и тридесети, 13:45 часа, вашингтонско време
Най-податливите за работа тъкани от пеперудата бяха онези, в които ядрата на клетките са били наситени от течната затоплена от слънцето дървесна смола. В този случай съдържащите се в тях генетични характеристики бяха в такова безупречно състояние, че дори и времето да бе накъсало или надупчило дадена хромозома, прилежащите към нея парчета не бяха помръднали, сякаш смолата ги бе скрепила като с лепило.
Цялата работа се състоеше в микрохирургията и в способността да се извличат под формата на десет конусовидни парченца нуклеидите от някоя запазена в кехлибар клетка. По-късно конусчетата бяха сканирани с ядрения магнитнорезонансен микроскенер тъй лесно, все едно че ставаше въпрос да се сканира лазерно избоден компактдиск. Останалото вече не беше така просто. Дори и когато си имаха работа с прекрасно запазени вкаменелости, не бе възможно да извлекат целия геном на индивида само от една негова клетка.
В случая с Мона бяха принудени да проучат цели шест клетки. Що се отнася до мъжкия ѝ партньор, чиято ДНК се намираше в далеч по-лошо състояние, им бяха необходими осемнадесет клетки.
След като веднъж си изясниха как изглежда генетичният код на пеперудата, следващата им стъпка бе да възпроизведат жив екземпляр. Това изискваше малко повече хитрост. Трябваше да сравнят генетичния код на пеперудата с този на паяка и да направят „номера с кукувичето яйце“ с генома на паяка. Фактът, че бе възможно да се направи, утвърждаваше правотата на идеята на Бил и Джаксън, че ДНК всъщност изобщо не се интересува къде именно живее и притежава склонността да се придвижва от тяло в тяло и от поколение в поколение подобно на древен паразит, оставяйки след себе си безсмъртна следа. Когато човек проумееше тази следа, когато наистина проникнеше в отпечатъците от генетичната промяна, той вече можеше да получи ембрион от астралопитекова човекоподобна маймуна, като измени само един процент от ДНК на човешкия генотип. Беше възможно да се превърне мишката в човек просто като се рекомбинират 50 процента от генотипа ѝ. Изглежда, че споделяме дори с хлебарките и паяците около 15 процента първични регулиращи гени.
Изминавайки пътя от ембрион към пеперуда, Мона, чието пътешествие бе започнало през XXIV век пр.Хр., беше първата в света генетически изкуствено получена разновидност на дадена форма на живот.
Ричард я наричаше биоморф.
Беше време, когато получаването на разновидности от анимирани от компютър образи върху киноекран бе изглеждало фантастично постижение. Сега настъпваше ерата на биоморфите, чието налагане бе подтикнато от крайната нужда, от катастрофата. Джаксън Ройкирк можеше да оцени подобна ирония. Докато Мона е спяла столетия в пръстта, запазвайки своята ДНК, грубите последствия от последното масово измиране бяха стимулирали появата на разумен живот. Сега, притискани от друга повсеместна вълна на измиране, създания, които Мона никога не би могла да срещне, се бореха, за да я върнат към живот.
Но все още им оставаше дълъг път, знаеше си Джаксън. Възкресението не беше подплатено. Току-що се бяха излюпили първите екземпляри и трябваше да открият верните растения, с които да ги нахранят, надявайки се, че не е имало грешка в декодирането на генетичните поредици, която би могла да доведе до фатален недостатък. Трябваше да минат месеци, преди да са сигурни дали това потомство ще е в състояние да се разсели из целия свят. Но Мона беше безкрайно търпелива, забеляза той. Мона умееше да чака. За разлика от човечеството. Мнозина учени като Джаксън обичаха да мислят за своя вид като за господаря на света, но бяха принудени да приемат онова, което хрониките на вкаменелостите се опитваха да им съобщят: именно насекомите посредством своето присъствие или отсъствие са владеели цялата земя.