„Прекланям се и пред тях“ — помисли си Джаксън.
И тогава реши, че въпреки всичко Волтер е бил прав: Бог е комедиен актьор, играещ пред публика, която се страхува да се засмее.
— Татко? Сега, като направихте гъсеници, вече може ли да си ходим у дома?
— След няколко години, ако въобще си идем.
— Но това е… това е…
Това е много дълго време, помисли си Ричард, значителна част от нейния живот. Но важните думи бяха „ако въобще“. Даваше си сметка, че истината е „вероятно никога“. Струваше му се, че светът се променя с темпове като от геометрична прогресия. Морските пехотинци бяха кацнали в Брукхейвън със своите черни хеликоптери, а скоро щяха да пратят още. Сега мястото бе като укрепление. Ричард си мислеше, че войниците са се пукнали от смях, като са получили заповедите си: „Защитете с цената на всичко малките пеперуди“.
Преди военните да затворят достъпа, дузина работници и техните семейства се бяха настанили тук за постоянно и това бе само още една от причините, поради които Там искаше да си отиде у дома: бараките сега бяха претъпкани като луксозните каюти в подводница. Но в сравнение с онова, което се виждаше по екраните на компютрите за света навън, си беше истински разкош.
Имаше съобщения за моторизираните банди крадци, наречени „улични бойци“, които се нареждаха сред причините, довели до задушаването на националния транспорт веднага след липсата на гориво и страха от прашинките. В окръг Съфолк цялото производство на риба бе унищожено от отровните приливи. Посред окръг Нисау се водеха яростни схватки, започнали като политическа борба за справедливото разпределение на храните и витамините, после прераснали в „полицейска акция“, а сега бяха на път да изригнат в истинска война.
Ричард усещаше, че получаването на биоморфи се превръща все повече в надпревара с времето, а той се боеше, че времето е няколко крачки пред тях. Все още не беше намерил отговор на главния въпрос: от колко точно биоморфа имат нужда? Като начало — от гъбичните мушици, поне три-четири вида мушици. После — торните бръмбари. „Колко вида мравки? — чудеше се Ричард. — И кои мравки да изберем? А ако не успеем да създадем царица-майка, ще бъде ли възможно да изменим няколко регулаторни гена и да направим нов биоморф? Ами пчелите — същите проблеми, същите въпроси. Това важи и за термитите. После идват водните насекоми, те са абсолютно необходими, при условие че рибата се завърне обратно в реките.
Ако имахме на разположение една година — каза си Ричард, — може би щяхме да успеем да възкресим достатъчно, за да мине номерът.“
Но не разполагаше с тази година. Другите лаборатории започнаха една след друга да изпадат от мрежата, все едно че изпадаха отвъд края на Земята. През по-голямата част от седмицата никой не успя да се свърже с Джим Пауъл във Ванкувърския изследователски институт, а сега целият Ванкувър без никакво предизвестие, без дори нито един тревожен сигнал просто бе изгаснал като свещ. На всичко отгоре Пък и Джери в своето шоу обрисуваха него и Джаксън, и останалите като някакви унищожители и паразити на човечеството. Обвиняваха ги, че сега са се скрили зад електрическите огради и черните хеликоптери, за да си живеят така, че всеки император би им завидял.
Ричард не знаеше почти нищо за новото приятелче на Джери Сигмънд, но до болка познаваше самия Джери. По време на отчаяни времена винаги се бе появявала по някоя харизматична личност, способна да хипнотизира тълпата, някой нов Хитлер или Линкълн. Господин Сигмънд далеч не бе Абрахам Линкълн. В света, загубил своята естествена имунна защита, той приличаше на самозабравила се ракова клетка. Ричард беше виждал тази клетка в действие, чудовището полагаше всички усилия да промени хората по свой образ и подобие и през целия си живот следваше една и съща схема: десет минути след като някоя бедна душа започнеше да му се доверява и да го допуска твърде близо до себе си, Сигмънд ѝ се вмъкваше под кожата и преобръщаше целия ѝ мозък. И обикновено използваше своята жертва за лични цели.
В някое по-цивилизовано време Ричард с лекота би се справил с атаките на Сигмънд и неговите почитатели, но си даваше сметка, че в този политнал към хаоса свят Джери Сигмънд ще поведе своите слушатели към някаква своя цел. Повечето от тях бяха гладни и изплашени и ставаха все по-гладни. Вероятно повечето от тях вярваха, че в една справедлива вселена на добрите хора не се случват лоши неща, освен ако някой не стори нещо наистина лошо. Имаха нужда да обвинят някого за това, че бяха гладни и се страхуваха, а Сигмънд даваше вид, че ще им предложи жертвен козел. Щеше да засили гладните и уплашени люде през портите, да ги убеди, че тук се намира нещо зло, което трябва да бъде унищожено и изгорено и, разбира се — ограбено. Щяха да потрошат оранжериите. Щяха да потрошат и лабораториите. Главният сървър… биоморфите… и така щеше да умре последната им надежда. Ричард си мислеше, че най-накрая неколцина сред най-гладните и уплашените ще осъзнаят, прекалено късно, че не са действали по своя воля. Когато хората се поддадат на закона на тълпата, дори и един козел би могъл да ги поведе след себе си, а Ричард знаеше по-добре от мнозина други, че сега щеше да ги поведе самият дявол.