Скенера чувстваше, че би могъл да се справи дори и с апокалипсиса. Ще трябва да се справи. Трябваше да се справи. Надеждата да излезе на повърхността и резервният екип да поеме смяната бе напразна, не и когато бяха в състояние на стратегическа тревога (ССТ). Нито пък съществуваше възможността скоро да види отново жена си, защото по всичко изглеждаше, че той и Уиндоумейкъра щяха да прекарат продължително време под земята.
Погледна към средата на капсулата, към всекидневните и спални помещения, чийто таван бе от множество слоеве вакуумно затворени провизии. Там бяха основните хранителни дажби с консервните кутии осолено и практически неразвалящо се месо, дехидриран хляб, малцова, ечемична, пшенична и овесена есенция, имаше и кутии кисело зеле, фъстъчено масло, консерви „Кембъл“ с големи парчета манхатънски миди (скоро щяха да започнат да се бият за тях) и концентриран сок от портокали. Щяха да разграждат тавана пласт по пласт, бавно увеличавайки жизненото си пространство, гризейки от собствените си хранителни запаси подобно на житоядците.
Исторически погледнато, немците имаха навика да дават на предметите имена, наподобяващи звука, който те издават. След като някогашните майстори на камбани се превърнаха в майстори на оръдия, те разбраха, че ако се пъхне някакъв предмет в дулото на оръдието малко преди изстрела, то цялото оръдие се взривява и измисленото за тази цел съоръжение стана известно като „bum“ (от „бум!“). Следвайки тази традиция, първата петстотинкилограмова бомба бе наречена „ein laussen bum“ („силен бум“). След като над Хирошима беше хвърлена първата атомна бомба, те нарекоха устройството за ядрен разпад: „ein grossen laussen bum“ („голям силен бум“). Следващата стъпка беше създаването на устройство за ядрен синтез или на водородната бомба, която съответно бе наречена: „ein grossen laussen bum, alles ist kaput!“
През този ден и индийци, и пакистанци хвърляха водородни бомби. Това не бяха тактически оръжия, те бяха създадени с цел да унищожат цели градове. Тези оръжия всяваха ужас. Не повече и не по-малко.
Докато по света се разнесе новината за бомбардировките, заедно с нея се понесе и ужасът. В Сингапур, където съществуваше последната донякъде действаща стокова борса, поддържана от продажбата на изчезващите стоки, и интелигентните инвеститори бяха натрупали цели състояния, се държаха чак докато последната паника пред лицето на бомбите не превърна парите им в купчина непотребни хартийки. Цената на акциите, парите в брой и дори на диамантите и златото спадна до нищо. Те вече не бяха важни.
Инфрачервените спътникови снимки показваха, че в Лонг Айланд огромни тълпи се бяха отправили към моста „Робърт Моузес“. Те знаеха, че светът окончателно е полудял. Знаеха, че войната между Индия и Пакистан би могла всеки миг да ескалира, особено щом наоколо се навъртаха самолетоносачът на САЩ „Нимиц“, придружаващите го кораби и двете глупаво притиснати под кръстосания огън ядрени подводници. Знаеха, че ако войната се разпростре, големите центрове ще бъдат последното място на Земята, където би искал да се намира човек, стига да притежаваше поне някакво разумно мислене. Тъй започна голямото преселение: пеша, с каруци или велосипеди, поне петстотин хиляди души се устремиха към дивите простори на Горен Ню Йорк, Кънектикът и Масачусетс.
Когато един репортер на „Скайкам“ се приземи близо до отбивката за Кънектикът на лонгайландския мост, видя, че по негова преценка близо една четвърт от жителите на окръг Насау са потеглили с пепеляви лица в някаква странно права процесия. Когато ги запита откъде идват, те посочиха назад към градовете и отвърнаха: „Оттам“. А когато ги запита накъде са тръгнали, те посочиха в противоположна посока от градовете и отвърнаха: „Натам“.
От този момент нататък обезлюдяването на световните градове забърза своя ход, както се случва в последния стадий на фатална болест. Подобно на термитниците преди тях, огромните свръхтела на социалната организация рухнаха, а с тях — пътищата и уебстраниците. Само малцина съумяха да запазят здрав разум, след като първата бомба падна над Мадураи.
Джейк реши, че сигурно е бил луд да се размотава толкова седмици в Лонг Айланд, напредвайки изключително бавно на изток, и най-накрая замени сигурността от бягството извън континента с комфорта на наскоро изоставена къща. Целият втори етаж представляваше слънчева всекидневна, обградена от огромни полегати прозорци, подплатени с тънички филтри от слънчевите батерии. Това означаваше, че дори и когато токът силно отслабнеше или съвсем спреше, той нямаше проблеми да включи компютъра или телевизорите и да получи новини от света навън. Така и не можа да реши какво ще бъде по-лошо за двете му момиченца: да се окажат сред вълните от човешки хаос, който според новините се плискаше от другата страна на лонгайландския проток, или да ги обрече на гладна смърт, ако не и на бомбардировки, ако останеха на острова.