Собствениците на къщата бяха изоставили много скъпа видеосистема и ценни предмети на изкуството, но бяха отнесли и последната трошица храна. Джейк си мислеше, че ще може да лови катерици и птици, но останалите жители на Лонг Айланд се бяха досетили за това преди него и поне тук ги бяха избили до крак, не се виждаха даже следи от кучета и котки. Беше питал дали няма да го наемат да работи срещу храна, но никой не наемаше работници. Сега той и момиченцата бяха готови да ядат паста за зъби, див лук и грудки на лалета и явно не му оставаше друго, освен да се присъедини към миграционния поток навън от протока или да избира между Джери Сигмънд и морските пехотинци.
Беше се опитал да избегне възможността да влезе в бандата на Сигмънд. Хитрите речи не можеха да го заблудят. Джейк Хофман можеше да познае една гнусна лъжа, когато я срещне. Освен това знаеше (надяваше се), че някаква мъничка част от речите може би отразяват истината. Според Сигмънд и Пък, морските пехотинци и пазените от тях учени си живеели царски в Брукхейвън на изток. Според местните слухове те дори раздавали семена и мънички количества храна на хората отвън. Ако това бе истина, Джейк си помисли, че сега около вратата на Брукхейвън трябва да се тълпят множество хора и за него не би било възможно да се добере до тях, но си струваше да го обмисли. Напрегнато се ослушваше за всяка възможност да нахрани Уини и Мишел, дори и за онези, при които щеше да му се наложи да заложи своята душа или душите на децата и да се присъедини към армията на Сигмънд.
Страхуваше се, че може да се стигне и дотам. Като че ли не оставаше нищо друго. Правителственият център за разпределяне на храни във Фрийпорт се бе оказал изключително лошо хрумване и бе породил само още по-голям хаос, заплахи и безумия, което го накара да се зачуди дали човечеството изобщо си струва да бъде спасявано. Съобщенията, че ще бъдат организирани повече центрове за раздаване на храна, се оказаха само приказки. Назначените служители наместо в герои се превръщаха в добре охранени типове и като че ли раздаваха пакети с храна най-вече на своите също така охранени приятели. За хората не оставаше нищо друго, освен разочарованието.
Джейк бе успял да получи къшей хляб и като се престори, че не е гладен, го разчупи на две и го даде на момиченцата. Тогава забеляза как някакъв млад мъж, седнал на една скамейка, с удоволствие поглъща своя половин къшей хляб и очевидно търси още. Неговият около тригодишен русокос син погледна към някакви безредици, настъпили в едната от опашките за хляб, и остави своето парче хляб без наблюдение в скута си. Бащата го сграбчи, докато детенцето гледаше настрани, и го погълна наведнъж. Джейк си помисли, че през целия си живот не бе виждал нищо по-сърцераздирателно от погледа, с който момченцето погледна към скута си, чудейки се къде ли се е дянало парчето хляб, а после объркано погледна към татко, който го изгледа с престорена невинност, сякаш го питаше: „Да не би нещо да не е наред?“
Тогава разбра нещо. Наистина разбра. Никоя власт — местна или национална — не би могла никога да слепи частиците на разпадащата се Земя. Никакъв принц нямаше да пристигне на бял кон и да спаси двете му момиченца. Спящата красавица умря, умряха Снежанка и Червенорозка.
За известно време се бе надявал да остане в къщата за неопределено дълго, поне докато положението се подобри, но гладът го притискаше да направи избор, защото той не можеше повече да гледа как момиченцата му бавно, но сигурно стават жертва на гладната смърт. Така че напълни една калъфка с няколкото полезни вещи, които успя да намери — зареден лаптоп, фенерче, ножове, дъвка — и реши да потегли с дъщеричките си на изток към Града на мечтите, където освен семена от растения и храна се намираше също така и дирижабълът „Син мир“. Джейк се досети, че ако сегашното шибано положение се скапеше неудържимо, учените, които сигурно вече си стягаха багажа да потеглят към някое от по-спокойните местенца на Земята, биха могли да вземат със себе си и двете му деца.
— Трябва да ви кажа нещо — каза той на петгодишната Мишел, докато пъхаше в калъфката и една малка панда. — Ще ти кажа нещо, което винаги трябва да помниш.