Хрумна ѝ, че записките ѝ може би няма да бъдат намерени поне през следващите тридесет и три милиона години и че историците (ако тогава изобщо има такива) е възможно да не са от човешки произход, а по-скоро от животински. Известно време обмисля дали да не добави и подробен речник с пиктограми, където думата „куче“ да бъде съпроводена от картинка, но след това се зачуди дали кучетата (ако след толкова много време щяха да са останали кучета) ще говорят нещо на няколко, да речем, високоеволюирали прилепа. В този ред на мисли изглеждаше твърде самонадеяно да се мисли, че проблемите на няколко човека, изживяващи последните си дни в някакво кътче от потъващия свят, щяха да бъдат от някакво значение за другите видове след милиони години.
Така че, тя реши да включи само няколко съвсем определени пиктограми. Тях, за разлика от многоезиковия речник, не можеше да изтегли автоматично от компютъра. Трябваше да положи допълнителен, досаден труд и да подготви поне хиляда страници. Нямаше нито време, нито място да затворят повече от тази информация в кехлибара.
„И тъй, ето ни и нас: уплашени сме не на шега, сякаш навсякъде наоколо биологичният часовник на света е бил внезапно занулен. Странно усещане е това да пиеш може би последната чиста питейна вода, която някога ще имаме, и да си мислиш за бума от гнилостни бактерии във водните басейни, и за акарите, и за черните гъбички, и за всички останали бедствия, които сякаш са ни дебнели на границите на екологията и които досега са били възпирани единствено от насекомите. Колко е странно също така да повярваш, че нищожните нищо и никакви гнилостни гъбички ще наследят земята, като първо изядат загиващите ферми и гори, а после плъзнат подобно на огромно дървоядно покривало и погребат завинаги нашите градове. Природата се занулява. Би трябвало да сме потресени от това чудо. Възможността да работим с големи отрязъци от време започва да внушава, че съществува някаква зла воля, поражда илюзията, че някакъв злотворен разум диктува измененията в еволюцията — всичко това е едновременно развеселяващо и плашещо.“
Беше обмисляла дали да не запази някои от великите литературни произведения: „Божественият Клавдий“, „Ад“ на Данте, „Бурята“, „Фонтаните на рая“, но се сети, че в последните десетилетия те бяха публикувани в милиони екземпляри навсякъде по света и се надяваше, че все някъде и все някак щяха да оцелеят по няколко от тях. Но историята? Доколкото знаеше, по целия свят ни един човек не се бе захванал да съставя историята на тези дни. Единствено в кехлибара можеше да се намери място, а в лабораторията — време да се занимаваш с картинки…
„Следва серия от три кадъра, изпратени от космическата станция „Алфа“, или „Алфатаун“, чиито размери намалихме с оглед съхраняването им в кехлибар. Ясно се виждат ярките експлозии в Северна Индия, по всичко изглежда — в околностите на Калкута.“
Реши почти между другото, че може би си струва да се привлекат децата да помагат по този проект. Повечето от тях рисуваха родителите си как се усмихват и махат от предните врати на бараките. Останалите рисуваха цветовете на тиквичките и тиквите, които растяха в оранжериите. Едва шепичка деца пишеха съвременните си послания до археолозите:
„Мили хора от бъдещето, надявам се, че при вас няма глад и бомби… или прашинки…“
На масата пред нея се намираха три купчинки с капсули от кехлибар, изпълнени с късчета хартия. Събра купчините в едно, метна ги във ведро с течна смола и разбърка. Когато се втвърдяха, щеше да ги зарови на бунището на лабораторията. Ричард ѝ беше казал, че през 1938 и през 1964 година са били заровени капсули в Световния парк във Флъшинг, в които се съдържали артефакти и послания към бъдните поколения. Но когато през 1992 година историците се опитали да открият точното им местонахождение, не успели, а и едва ли някой някога би успял, защото нищичко в градския парк не подсказвало на археолозите къде именно да копаят. Ричард ѝ заяви, че ако наистина желае капсулата ѝ да бъде открита, да я зарови на бунището. Лесли се засмя, когато го чу за пръв път, но Ричард я прекъсна.
— Боклуците, които някогашните хора са оставили след себе си — обясни той, — се състоят от счупени керамични парченца и други изхвърлени оръдия на ежедневния живот. Понеже не били нищо повече от боклук, останали непокътнати от дошлите по-късно цивилизации и са се натрупвали слой след слой, местата за изхвърляне на боклука са били винаги високо ценени от археолозите. Ако нещата опираха до мен, Лесли, щях да издигна бунищата по-високо и от пирамидите.