На шестстотин метра от лявата страна на „Нимиц“ съпровождащата го подводница „Аргус“ премина на петстотин метра от мястото, където лежаха мините. Далеч отвъд хоризонта един мъж и две жени се вслушваха в подводния шум и осъзнаха, че току-що бяха улучили десетката, защото в света на тактическото ядрено оръжие един-два километра встрани от целта бяха без значение.
При подадена команда тежестите на мината се отделиха и тя започна да изплува от дълбините, отначало бавно, но след петнадесет секунди разви най-високата си скорост от двадесет и два възла. Ако продължеше нагоре, щеше да достигне повърхността след шест минути. Само след две минути би била уязвима за ответния удар на подводницата и базата-самолетоносач.
Оперативният край на атомната бомба представляваше тежък метален излъчвател на неутрони, срязан по много особен начин, затова и можеше да се повреди най-лесно, като се наруши геометрията на неговата изработка. Човек нямаше нужда да е следвал физика, за да знае, че ядрено оръжие се обезврежда най-лесно просто като се прасне здраво.
Но точно тази бомба не възнамеряваше да се излага на опасността да я ударят. Малкият сензор на капака отчиташе скоростта на издигане. Двадесет и пет секундно издигане означаваше, че е изплувала на близо сто метра над морското дъно и ѝ оставаше още минута и половина, докато я засекат враговете. Но и тези сто метра ѝ бяха напълно достатъчни. Сега вместо да погълне по-голямата част от силата на взрива, океанското дъно щеше да го отрази към повърхността. „Аргус“ и „Нимиц“ можеха със същия успех да бъдат две бълхи, набутали се слепешком във варел с бомбички.
Точно в този момент на четвърт световна обиколка президентът отхвърли молбата на генерал Андрюс и Амбър Мърдок да напусне Вашингтон, като се премести в Кемп Дейвид.
— Трябва да даваме пример — възмути се той. — Няма да напусна града, не и докато жителите му остават сплотени. Ако го напусна сега, действието ми ще бъде възприето такова, каквото е: елитаризъм и изоставяне.
Президентът изключи компютърната връзка с Андрюс и Мърдок и прегледа последните репортажи на Си Ен Ен от Лос Анджелис и кадрите на „Алфатаун“ от престрелките в Индия, докато очакваше по бялата връзка с него да се свържат учените от Брукхейвън. Отвън долитаха удари на чук. Беше пренебрегнал съвета на Андрюс и заповяда на морските пехотинци да изкоренят розовата градина, да свият охраняемия периметър до стълбите на Белия дом и предостави по-голямата част от ливадата отпред за строеж на оранжерии.
„Някога наричаха това място Вавилон на Потомак — припомни си президентът. — А градът все още се справя.“ Искаше му се да можеше да каже същото и за Калифорния, Кънектикът и Северно Ню Джърси. По екрана на компютъра се виждаха разкривените трупове пред лосанджелиския „Хилтън“, останали неприбрани след толкова много време. Имаше и кадри от смъртоносната съпротива на кънектикътчани срещу нахлулите откъм Лонг Айланд бежанци. Местните хора бяха изпратили един хеликоптер да залее със сярна киселина жените и децата. А след това самозваната милиция се нахвърли върху бягащите и върху ранените. Един оператор на Си Ен Ен беше заснел как някой застреля едно дете, докато майка му го стискаше в прегръдките си, и изстрелът бе толкова силен, че обувчиците му отхвърчаха. Президентът трудно прие последвалия епизод: жената, чието лице изразяваше нещо, което той никога не бе виждал преди, събираше парченцата от черепа и розово-бялата субстанция и се опитваше да ги съедини отново. Мъжът, изстрелял куршума, се промъкна зад нея и тъкмо надигаше оръжието за нов изстрел, когато внезапно се хвана за гърлото и се сгромоляса на земята. Явно операторът беше преминал журналистическата граница между наблюдател и наблюдаван обект и бе станал участник в отразяваната от него история.
Същите тези кадри се предадоха директно и до Брукхейвън, разположен на неколкостотин километра по на север. Представите на Ричард за света също бяха сериозно разклатени. В цялото това безумие долавяше някакво нездраво, разкривено усещане за déjà-vu. Беше прекарал доста голяма част от професионалния си живот в ровене из руините и често ставаше свидетел, че цивилизациите се напластяват една върху друга подобно слоевете на огромен сладкиш, а най-древните, най-романтични и най-тайнствените съвсем нормално лежаха най-отдолу. Но сега за пръв път виждаше как най-новият, най-горен пласт руини искрят под слънчевите лъчи и по всяка вероятност полагат началото на следващата легенда за Атлантида. Винаги бе намирал за вълнуващо изучаването на последните дни и унищожението на великите древни поселища — например изчезването на минойската и вавилонската култура, а преди тях — и на динозаврите. Но сега ставаше дума за нещо твърде близко засягащо го. Този път собствения му дом в Лонг Бийч и домовете на неговите приятели чак в Тъксън и Париж се бяха превърнали в археологически обекти. Това беше твърде мъчително и болезнено, за да бъде прието спокойно. Бе лишено от романтизъм. Лишено от достойнство.