— Значи първо имаме увреждане на околната среда — обобщи президентът, — следва икономически колапс. Добре, тези два етапа вече ги минахме. Остава колапс на властта.
— Бих казал, че в момента преживяваме точно това.
— Какво става по-нататък? Какво се случва между първия бунт и писаря, наблюдаващ как димът обгръща със своята плащаница Ур?
— Изглежда, че нещата бързо достигат до своя край, поне доколкото мога да преценя. От гледна точка на археологията, по-скоро прилича на тотално изчезване. Най-трудният въпрос при падането на дадена цивилизация е дали населението е измряло, или голяма част от него е избрала бит, който остава практически невидим за археолозите, каквото е племенното чергарство… както вече казах, става дума за библейските скитания на Авраам и Лот.
— Който в модерните времена е известен като синдрома „Лудия Макс“ — тихо рече президентът.
— Ааа… възможно е — отвърна Ричард. — Трудно е да се дадат подробности за последните дни на някоя цивилизация, защото тогава половината население умира от глад, а онези от оцелелите, на които са останали някакви сили, са твърде заети със своя гняв и със събарянето на статуите. Затова в такива времена хората изоставят историческите архиви и е почти невъзможно да се разбере какво именно се е случило. Така че не знаем как наистина свършва всичко.
— Може би е без значение — каза президентът. — Много скоро ще разберем, освен ако не успеете да разселите насекомите. Предполагам, че не… — Не довърши започнатото изречение. Червеният терминал — лошият телефон — отново премигваше.
Вселената беше изпълнена с такива интересни и на пръв поглед абсурдни съотношения от време и пространство. Онази част от секундата, през която атомната бомба се свиваше навътре, беше толкова безкрайно нищожно мъничка, че от гледна точка на бомбата светът на хората бе напълно застинал. През тази прашинка време настоящото реактивно сърце на бомбата едва достигаше размерите на топка за голф, но излъчваше толкова ярка светлина, че можеше да се види как струи през обвивката на бомбата (при условие че разполагаме с достатъчно бързоскоростни камери и достатъчно здрави кутии за тях), сякаш обвивката бе направена от нещо не по-плътно от найлонова торбичка. Би проникнала и през шейсетсантиметров слой стомана, все едно че преминава през шейсетмилиметрово стъкло, преди стоманата още в същия миг да се разпадне на отделни, лишени от електрони ядра.
— Последно, кръжим наоколо и ни остават четиристотин и петдесет литра гориво — съобщи Рони на контролния център. Изви леко на изток и точно тогава някъде на два километра в нощта под нея изгря светлина — толкова ярка, та на Рони ѝ се стори, че успява да различи подробности от типографията на дъното на Индийския океан, макар напълно да си даваше сметка, че над него има поне четири километра вода. И знаеше, знаеше, че бе съзряла осветената в контражур подобна на пура сянка на „Аргус“, а светлинните стрели, подводните светлинни стрели се разпръскваха във всички посоки.
В първата частица от секундата, далеч преди да е успяла да промълви едно слисано „Какво?“ по радиовръзката, подводните светлини избледняха от болезнено искрящо бяло до голям жълт диск, който се заобли в зеленикавожълта сфера. В същия този миг усети как ушите ѝ бръмват от електрически шум. Беше стигнал до нея преди звука, пътувал бе със скоростта на светлината, сякаш тя самата летеше през огромна електронна пушка, както всъщност и беше.
По времето, когато вече издърпа назад лоста и томкетът се разтресе, но пое нагоре с безумно малката надежда да избяга от ядрената буря, самите води се бяха оттеглили от мястото, където се бе намирала мината. Бяха се отдръпнали на петстотин метра във всяка посока, оформяйки по този начин мехур с по-ниско налягане, чиито стени светеха по-ярко от стотици слънца и бяха от сгъстена плазма, в която се пресътворяваше всеки химически елемент, съществувал някога във вселената. Когато долното полукълбо на мехура опря в океанското дъно, ефектът от отразената експлозия предопредели нестабилността на мехура.
Ал наблюдаваше територията зад и под самолетоносача и забеляза нещо подобно на кубически километри вряща адска течност, бликнала към пурообразния силует на „Аргус“. Видя със собствените си очи как подводницата се разпада, разпадна се на хиляди парчета, разпадна се на прах. Тогава ударният мехур се сблъска с океанското дъно, разпука се и от гърлото му като от катапулт избликна към звездите неговото съдържание.