Рони наду до дупка двигателите и възползвайки се от възможностите на томкета, побягна в хоризонталната плоскост, докато бурята се изви нагоре и настрани. Би отметнала триумфиращо глава назад, ако силите на гравитацията вече не го бяха направили вместо нея. Щеше да оживее, поне за още мъничко, благодарение на пилотските си способности и невероятния късмет, че се бе намирала извън обсега на атомния гейзер, чиито пръски се издигаха на километри над морето. Само крилата да издържаха задаващата се ударна вълна, какви истории щеше да има да разказва. Никой досега не беше прелитал през ядрен взрив, но когато мината избухна, тя бе намалила скорост, защото се приближаваше към кораба, а самолетът ѝ не беше свръхзвуков. Двигателите просто нямаха техническата възможност да я измъкнат достатъчно бързо не защото томкетът не би издържал ускорението, а защото човешкото тяло не би издържало, а сега компресиращата вълна се носеше хоризонтално, и то с по-голяма скорост от самолета на Рони.
Екранът в контролния център на „Нимиц“ показа някакъв проблясък от изток, проблясък близък и все пак далечен, дошъл нейде изпод водата.
— Какво по… — изкрещя нечий изтънял гласец в слушалките на Скорп. Тя по-скоро почувства, отколкото чу гласеца, прозвучал съвсем мъничко преди самия проблясък. Да, Скорп беше сигурна, че е чула първо вика, абсолютно сигурна, а високите нотки в него означаваха, че някой говори по сонарните устройства. Радиовълните не се разпространяваха добре под вода. Сонарният призив означаваше, че някой на борда на „Аргус“ търси помощта на тези, които биха могли да му я окажат.
— Контрамерки! — крещеше гласът. — Сблъсък по посока на… — и връзката заглъхна.
Цяла секунда или може би две Скорп обмисляше възможността прекъсването на излъчването да е било причинено от повреда в оборудването. И това се бе случвало, но съвсем не звучеше като познатите повреди, за които можеше да си спомни. Тъкмо бе започнала да се обнадеждава, когато ударната вълна изпука в сонорните говорители и премина по небето като могъщ вятър. След преминаването ѝ екраните за наблюдения показаха как колона от пара и блестящи сини светкавици се издигат все по-високо и по-високо, и по-високо, докато надолу се понесе сноп инфрачервени искрици: падаше един Ф-14.
— Проклятие, ако не успеем! — Рони въздъхна облекчено, когато вълната премина и въздухът се изчисти. После видя как долу нейният самолетоносач се клатушка близо до самия ръб на гейзера. Видя как огромната и поръбена от хиляди бели ресни приливна вълна се спуска към палубата за излитане на самолети. Беше изминала вече около сто и петдесет метра и съдейки по онова, което успя да мярне, бързо губеше височина…
— Електромагнитни импулси — извика Ал. — Повечето от електронните системи са в изправност.
— Хубаво.
Рони изключи ускорителите и изправи самолета, като си мислеше, че е извадила невероятен късмет, че още е във въздуха и лети на все още работещ самолет, с намаляла тяга, но работещ… Това продължи до момента, в който направи грешката да наклони томкета надясно, за да погледне по-добре облака. Тогава… нещата взеха надмощие над нея — просто неща, издигани от взривната вълна и изпълващи небето: вода, смесена с тинята от морското дъно, на големи колкото топче за пинг-понг топки. Цял потоп от тях плисна по стъклото, примесени с праха на „Аргус“. Парченца от утайката на нечие кафе попаднаха в левия въздухозаборник. Парче метален лист удари лявото крило, сякаш бе куршум. На носа на томкета се плесна нечия обувка. Нещо черно и с вид на плът се сблъска с капака на турбината. Рони веднага наклони самолета да избяга и той като по чудо продължи да лети почти невредим, докато само три секунди по-късно тя направи втората си грешка, като се опита да набере височина.
Именно тогава в птицата ѝ попадна калаената дръжка на кана, която се бе прикрила във въздушния прах подобно на съсирек в белия дроб. Тя бе засмукана в турбината — в самото сърце на томкета — където можеше да нанесе най-много щети. Изведнъж турбината зави като стара прахосмукачка, опитваща се да засмуче камъни, после самолетът в ръцете на Рони умря и вече не остана почти нищо друго, освен внимателно да се наклони носа в дадена посока и да се подготви за катапултирането.
Но накъде след катапултирането?
Последното, което съзря от осветения от поне шест бляскави светкавици „Нимиц“, беше пречупената, рухваща вълна, но тя знаеше, че когато същата тази вълна бе достигнала до палубата за излитане, е била висока шейсет метра.