Докато гледаха по екраните остатъчните реакции, бяха минали едва няколко секунди. Когато чуха високото пискливо бучене да се понася към командния център, им остана време колкото да се отдръпнат към фалшивата закрила на отсрещната стена. Някой беше казал на стария Том Детуейлър, че приближаването на приливната вълна звучи като спиращ влак. Но тук не се долавяше никакъв спиращ влак. Нямаше нищо общо с рева, а по-скоро с квиченето — сякаш към тях се бяха устремили стотина милиона прасета.
„Лошо, така сме с лице към борда“ — си помисли офицерът от разузнаването и в главата му се понесе вихрушка образи на онова, което би станало, ако самолетоносачът бе посрещнал вълната откъм кърмата. Прецени, че „Нимиц“ би имал шанс да се плъзне по чудовищната стихия, стига носът му да остава винаги над водата. Но да я посрещне откъм борда? Инерция. Всичко се свежда до инерцията.
През първата секунда и половина след сблъсъка палубата почти не се премести. Всички плочи на корпуса по левия борд — и двата слоя плочи — се нагънаха и хлътнаха навътре, като вдлъбнатините достигнаха на места до три метра и половина, а напред се понесе вълна сгъстен въздух, която помете солидната конструкция на самолетоносача от левия до десния борд само за една хилядна от секундата. Откъдето и да минеше, блъскаше по херметичните врати и запечатани помещения, продънваше ги, изтръгваше тръбите, стълбите и складовите помещения и проправяше път за идващата след нея водна вълна.
Когато най-накрая водата достигна до десния борд и инерцията най-после отстъпи пред ускорението, левия борд се вдигна два метра и половина във въздуха. На палубата със самолетните хангари ключалките на клетките бяха или строшени, или направо избити и оборудването се валяше навсякъде, а отзад на палубата, наклонена на повече от тридесет и пет градуса, самолетите бяха счупили блокиращите ги механизми и полетяха към носещата стена на десния борд. Хората от екипажите, които бяха преживяли първите две секунди, сега затиснати между въргалящите се отломки, едва повярваха на очите си. Колесарите, кутиите на двигателите, пермагласовите плоскости и опашните секции се блъскаха смлени на каша в десния борд, сякаш всички те заедно оформяха огромен могъщ чук, а носещата стена се бе превърнала в наковалня.
На палубата за излитане по-голямата част от димоотводната тръба на „Нимиц“ бе изтръгната и захвърлена зад борда. Скорп се намираше близо до основата му и видя как носещата стена на командния център откъм левия борд експлодира навътре. Ударната вълна се блъсна с такава сила в екраните зад гърба ѝ, че най-голямото останало от тях парченце бе с размерите на песъчинка.
Според показанията на последното действащо оборудване, което продължаваше да излъчва телеметрични сигнали за състоянието на „Нимиц“, левият му борд се надигна, после стремглаво се спусна надолу, което означаваше, че самолетоносачът е политнал в падината зад първата вълна и му предстои да бъде отново вдигнат нагоре от следващата.
— Бих пропуснал катапултирането — каза бързо Ал.
— Прието — отвърна Рони и нямаше какво друго да си кажат. Видяха основната вълна: стена от натежал от капчици и отломки въздух, разпростиращ се от рухващия ствол на колоната, още и гъбата, облака на смъртта. Добре им бе известно какви цифри стоят зад това заоблачаване. По външния му вид Рони прецени, че става дума за ядрен взрив от около 335 килотона. Що се отнася до произведените радиоактивни частици, подводната ядрена експлозия бе толкова гадна, колкото би могла да бъде. Активирането ѝ в морската вода и кал предполагаше натрий и още много краткотрайни изотопи, което означаваше, че ако по някакво чудо успееше да се задържи във въздуха поне още два часа (и ако задръстеният ѝ с кал самолет не бе твърде прегрял), то на всеки час щеше да бъде облъчена с напълно допустимите пет рема. Във водата, където сега радиационното облъчване бе четиридесет хиляди рема на час, още през първите десет минути щеше да получи фатална доза, от която да загине точно след четиридесет и пет секунди, а две минути след това цялото ѝ ДНК щеше да заприлича на бъркани яйца.
Да продължаваш да се движиш и да мислиш, когато всъщност си вече мъртва, бе доста интересно преживяване, но изобщо не държеше челно място в класацията на Рони за най-добрия начин да свършиш със себе си. И тя, подобно на всеки друг добър летец-изтребител, беше обмисляла тази възможност — за деня, в който може да пропадне надолу в неподходящо място и без надежда за измъкване. И подобно на повечето добри пилоти беше решила, че няма да катапултира. Щеше да постъпи като „Гордата Мери“ в песента: да подкара птичката си в бурята с развети знамена и гордо вдигнат нос… И така, тя позволи на облака на смъртта да я застигне и да замъгли зрителното ѝ поле: така бързо — така близо — би могла поч…