20
Пределът, след който няма връщане назад
Ден сто тридесет и втори, 9:15 часа, вашингтонско време
— „Огледало“, „Огледало“, тук „Черна звезда“. Командният център разрушен. Повтарям, командният център е разрушен. „Алфатаун“ съобщава също така и за нападение срещу турския флот близо до Кипър…
— Да не би целият шибан свят да е откачил? — извика Уиндоумейкъра.
— Лудостта се разраства — отвърна Скенера. — Знаеш ли какво означава това?
— Да. Означава, пиши ни бегали! — крещеше Уиндоумейкъра. — Означава, че ни натикаха в десетата преизподня и че рано или късно адът ще ни погълне целите.
— Тъпанари такива, всички ни прецакахте! — рече подигравателно Скенера.
Уиндоумейкъра го изгледа странно.
Скенера му отвърна с още по-странен поглед.
— Сега това тук е „Планетата на маймуните“, приятелче. Само че този път е наистина. Слава на бомбата и на светата радиация.
— Кротко, шкипере. — Уиндоумейкъра погледна първо черната книга, после отново последните доклади на екрана. Капсулите на ракетите си оставаха все още запечатани. Вашингтон и „Огледалото“ все още държаха нещата под контрол. И все още никой досега не им бе заповядал да пускат „птичките“… Досега. — Гледай, капитане, обучавани сме за това. Но вече няма никакъв смисъл. Какво ще ни заповядат да направим? Да бомбардираме Индия? Да бомбардираме вече и без това мъртва страна?
— Какво каза?
— Казвам, че трябва да си ходим. Просто да изключим всичко и да вървим у дома. Да намерим семействата си, преди да е станало още по-зле.
— Значи така разбираш ти дълга: да заминеш и да изоставиш „птичките“ на разположението на всеки, дори на неприятеля?
— Можем да ги обезвредим, разбира се — не се съгласи Уиндоумейкъра. — Лесно е. Има много начини да се направи. Например да се счупят обвивките. Екипът по поддръжката вече и бездруго се е разбягал и само след няколко седмици дъждовете и снегът ще проникнат в силоза и буквално ще разядат птичките. Никой няма да успее да ги изстреля, дори и да иска.
Очите на Скенера яростно проблеснаха и някъде дълбоко в него се отприщиха бентовете на истинския, първичния гняв.
— Ти, страхлив, откачен шибалник! — изрева капитанът и вдигна ръка към главата му.
— Ъ?
— Ти, бунтуващо се псе! Ти, обичаща Синатра торба с лайна такава! — Помете черната книга от конзолата. Спираловидното ѝ закопчаване зейна и в пречистения от въглероден двуокис и прах въздух като мъртви листа полетя хартия и се събра на купчина в краката на Уиндоумейкъра. Той бе уплашен, така дълбоко уплашен, че дори не си го призна. Обхвана го онзи вид ужас, който вкочанява и парализира крайниците и подтикна предишния агностичен младши офицер от безверие към един таен, зареден с надежда пазарлък с Господа: „О, моля те, не позволявай нещата сега да тръгнат по-зле. О, моля те, само ако накараш шкипера да се успокои за достатъчно дълго време, та да мога да го овладея… Скъпи Боже, само ако — само ако той може да бъде овладян за достатъчно дълго, та да осакатим птичките — о, Боже, о Боже, ще бъда добър, ще се подчинявам на всичките ти заповеди, само ако…“
Последното нещо, което Уиндоумейкъра видя приживе, беше натрупаната в краката му купчина хартия. Най-долният параграф предупреждаваше:
„ВЪЗМОЖНО Е ЕДНОВРЕМЕННО С ПОСОЧЕНИТЕ ТУК ТЕХНИЧЕСКИ ПРОЦЕДУРИ ДА СЕ НАЛОЖИ ДА СЕ ИЗВЪРШВАТ ПРОЦЕДУРИТЕ ПО КОНТРОЛ НА ЩЕТИТЕ. ПО ВСЯКО ВРЕМЕ ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ ТРЕЗВА ПРЕЦЕНКА НА СИТУАЦИЯТА.
ПРЕБРОЙТЕ СТРАНИЦИТЕ.“
— Господин президент, умолявам ви. Трябва да обявим тревога. Трябва да ме упълномощите да заповядам на бойните екипажи да задействат ключовете си. От целия си опит съдя, че всеки миг може да започнем да губим капсули и силози.
— Съжалявам, Андрюс. Досега две страни си разменяха ядрени удари и ние не знаем в действителност коя от двете е стреляла по нас. А още никой не е тръгнал да се хвали с геройството си, нали така?
— Тогава предлагам да ударим по всяка военна инсталация в Индия и в Пакистан. Да ги ударим здраво. Да им дадем урок, който светът никога да не забрави.
Президентът се намръщи. Премигващата в жълто кутийка в горния ляв ъгъл на монитора означаваше, че Сеул току-що е изпаднал от мрежата.