— Светът ли, генерале? Струва ми се, че не е останало кой знае какво от него, което да си вземе поука от вашия урок.
— Може и така да е. Но не можем да си позволим, особено сега, да допуснем опасни внушения — че сме съгласни да си траем и да оставим ненаказан всеки откачен, поел на кръстоносен поход с ядрени бомби срещу нашите сили.
— Но кой откачен, генерале? Искате от мен да ви упълномощя да избиете хиляди, може би милиони хора. За кой откачен става дума. За Индия ли? Може би. Но според правилата можем да стреляме само по държавата, стреляла по нас, а за да определим коя именно е тя, са ни нужни необорими доказателства, следи, които да ни отведат до производителя, следи от специфични химикали или…
— Искате невъзможното. Две милионни части от секундата след избухването на бомбата всичките ѝ съставки просто престават да съществуват.
— Значи това е средоточието на нашия проблем, нали така? — каза президентът. — Атомните бомби не оставят веществени доказателства.
— И какъв е вашият отговор? Просто ще останем със скръстени ръце? В бездействие?
— Боя се, че е така, поне докато не получим доказателство.
— Това няма да остане току-тъй — отвърна генералът. — Това няма да остане току-тъй.
Независимо че колегите ѝ бяха посветили повече време от всеки друг по земното кълбо да проследят причинно-следствената връзка, довела до измирането на насекомите, Лесли Уелс все още не можеше да проумее по какъв начин светът бе паднал толкова ниско. Стигаше все до един и същ извод: Днешният свят прилича на „Нимиц“ — парченце корк, понесено от могъща приливна вълна. Само една друга група — екипът учени в института „Пастьор“ — бе успяла да стори толкова, колкото екипът в Лонг Айланд. Бяха докладвали за първия жив биоморф три дни преди да започнат гладните бунтове в Париж. Това беше преди около три седмици. Последната информация, която Лесли запечата в кехлибар, бе следната: „Пастьор — пълно мълчание“.
В екипа по биоморфите в Брукхейвън се бе установила традицията да се събират и да провеждат кратко съвещание всеки следобед в четири часа в кафенето „На кафе“. Според всеобщото мнение това беше добър начин за пестене на време; участниците можеха да закусят и да приемат дневната си „доза кафе“ и в същото време да обобщят резултатите и да чуят последните новини за онова, което ставаше по света. Независимо че последното кафе и получените на разменни начала десерти „Марс“ бяха свършили отдавна, а последните пакетчета чай бяха дотолкова изцедени от многобройни употреби, че едва ли си струваше усилието да се запарват, съвещанията продължаваха по график.
С изключение на новините от Индийския океан днешното съвещание с нищо не се различаваше от предишно. Когато Лесли погледна останалите, както обикновено, си даде сметка, че никой от тях, включително и тя самата, не изглежда отспал. А и лицата им бяха поизтънели — никой не изглеждаше да се е хранил добре напоследък. Много скоро и децата щяха да минат на строго определени дажби.
— Някакви нови видове? — попита Шарън.
— Получихме действащ геном на пчели — отвърна Ричард. — Нежилещи медоносни пчели от Доминиканската република. Ако успеят до пролетта да се излюпят достатъчно индивиди, могат да са ни от огромна полза… дори биха могли да ни спасят.
Беше ред на Лесли:
— Имаме и личинки на бръмбари. Изпитваме огромна нужда от тях. Малкото оцелели птици няма да намерят нищо за ядене идната пролет, освен малко червеи. Земните червеи са единствената ни възможност да поддържаме почвата що-годе жива и по тази причина се нуждаем от бръмбарите не само защото ще прочистват почвата, но и защото означават по-разнообразна храна за птиците.
— Трябва ни време, Шарън.
— Тогава да действаме по-бързо, защото не разполагаме с време.
— Приятелчетата от радиочестотите? — попита Ричард.
— Сигмънд и Пък! — отвърна Шарън. — От един-два дни нещо замлъкнаха, вероятно сменят местонахождението си. Мислех, че морските пехотинци може да ги заловят, но сега те вдигат повече шум от когато и да било преди. Размотават се наоколо и искат главите ни. Обвиняват ни за бомбата. Обвиняват ни за бедствията. Обвиняват ни за всичко. Въпрос на време е. Скоро ще получим лекарство, но е само въпрос на време те да ни спрат.
Лесли кимна.
— Така е. Аз лично съм за свободата на словото, но тая са от хората, които крещят „пожар“ в препълнен театър. Нашето начинание е прекалено важно, за да рискуваме то да се провали. Ще трябва да се преместим, ако искаме да спасим каквото и да било.