— Нашият живот — каза Джаксън.
— Да. Дирижабъл и няколко насекоми срещу нашия живот. Изглежда изразът „животът е евтин“ придобива нов смисъл, нали така?
— Не съвсем. — Джаксън разтърси глава и се ухили на нещо свое. — Просто стандартите са се изменили, това е всичко. Вероятно би могла да си купиш цялата Колумбия само срещу двойка гъбични мушици или един мравуняк. А под Колумбия имам предвид не филмовото студио, а самата държава.
Ден сто четиридесет и девети
Историята не ще съхрани спомена от първата среща на езичника и равина.
След като получи горчив урок за силата на законите на тълпата, доктор Ед Бишъп от „Лусънт Текнолоджис“ пришпори коня и за известно време се отдръпна колкото се може по-надалеч от хората. А сега самата природа му даде своя горчив урок: Dracunculus. Бишъп подозираше, че е хванал паразита още преди първия гърч на умиращия свят на насекомите да порази борсовия пазар, по време на едно пътуване до Фрост Вали, през което безгрижно бе пил вода от поток, в който измрелите от глад насекоми бяха направили възможна появата на популационна вълна от бактерии и микроскопичните, еднооки ракообразни, известни под името водни бълхи.
Беше сигурен, че заразата е престояла в него цяло лято, нямаше никакво съмнение в това. Освен това бе сигурен, че този организъм никога не би могъл да се наложи в неговото тяло и да го използва като гостоприемник за собствения си възпроизводствен цикъл, ако преди това не го бе отслабило недостатъчното хранене.
Кръгчета в кръговете, каза си Бишъп. Когато бе погълнал мъничката водна бълха, тя вече е била заразена с още по-мъничките ларви на гвианския червей. Някакъв тъничък гласец в лявото полукълбо на мозъка му започна да реди простите формули какво се случва при недостиг на витамини, а дясната страна на мозъка му започна да прожектира кратък филм как, възползвайки се от слабостта му, червеите пробиват стените на неговите черва и се сношават вътре в тях. Вече съвсем не бяха мънички. След като мъжките измряха, женските преминаха през тялото му и най-накрая се заселиха току под кожата на ръцете и краката му. Някои женски бяха достигнали шейсет сантиметра в дължина и надуваха кожата му на мехури, пълни със стотици живи ларви. Мехурите горяха и той изпитваше неистовото желание да се потопи в някоя река или поток, за да облекчи болката. Желанието му би било неустоимо, стига през това време на годината водата да не бе леденостудена. Освен това изпитваше и неистовото желание да разчеше мехурите, да ги разчопли и изстиска, така че когато и ако най-накрая се изкъпеше, да пусне на свобода ново поколение милиарди живи ларви, тръгнали да търсят водни бълхи. Бишъп си даваше сметка, че по този начин жизненият им цикъл щеше да започне отново, подхранван от милиардите други ларви, излезли от хилядите други зле нахранени, проядени от червеи гостоприемници, един от които бе той.
Припомни си един епизод от „Книга на Йов“, в който главният герой бил превърнат по божествена прищявка в човек, чиято плът се подула и покрила с червеи, висяла от костите му и горяла като от пожар. Опита се да прогони тази мисъл, да я потисне, но когато прокара ръка под палтото и докосна мехура на дясната си ръка, усети как една от големите женски се извива под пръстите му, сякаш се опитва да избяга от неговия допир. Щеше да повърне цялата си закуска, ако изобщо бе закусвал. Последното му сносно ядене беше една катерица, но преди два дни. Катериците бяха готови да ядат каквото им падне — каквото и да е — така че процъфтяваха и се размножаваха подобно на чайките до момента, в който месото им започна да се търси и всички се втурнаха да ги ловят. Тази сутрин опита да се подкрепи с коренчета по примера на двата си коня, които вече бяха твърде изтощени, за да ги ползва за превоз, но ставаха все по-ценни като източник на белтъчна храна. Съжаляваше, че е така. Бяха му служили добре, препускали бяха вярно по трудните горски пътечки, след като тълпите разбиха вратите на „Лусънт“, униформените бранители на реда се присъединиха към мародерите и оставиха след себе си почернели и пушещи канцеларии и лаборатории.