Сега му се струваше, че е пътувал седмици наред, а може и наистина да бе така. Когато направи първия и последен опит да се върне в лабораторията, с надеждата, че би могъл да спаси някого или нещо, беше принуден да отстъпи пред снайперисткия огън. Това беше преди… колко ли време? Преди напрежението между Индия и Пакистан да ескалира окончателно и със сигурност — преди лаптопът му да започне да отказва. Батериите бяха дотолкова изтощени, че само от време на време успяваше да влезе за мъничко в мрежата. Но и това му бе достатъчно. От компютъра научи, че Брукхейвън все още се държи и разработва проект биоморфи. „Може и да стане“ — каза си Бишъп и реши да се насочи към анклава с надеждата, че ще им бъде от някаква полза.
От компютъра научи също така, че на всяка цена трябва да избягва да минава през Джърси, Ийст Ориндж и всички по-големи северни градове. Имаше доклади за гангстерски банди на крадени коли, въоръжени с нападателни карабини и гранатомети. Боевете само влошаваха и без това повсеместния недостиг на храна. Работниците, ангажирани с извънредното раздаване на храна на близо два милиона души в Северно Ню Джърси, заплашваха, че ще напуснат работа, ако военните не се намесят и не спрат бандитите. Обединените нации най-накрая в типичния си флегматичен стил заявиха, че това представлява „сериозна хуманитарна криза“, и при последното си включване Бишъп прочете посланието на дякона от църквата на авеню „Кенеди“: „Господи, моля те, помогни ни да излезем от тази лудост, виж — децата ти измират“.
Така нареченият „Щат Градина“, чието прозвище си оставаше загадка и за самите му жители, не се справяше толкова добре, колкото останалите части от страната. Единствено Калифорния и Северен Кънектикът, изглежда, бяха по-зле и ако Бишъп можеше да чуе думите на Джаксън за Колумбия, би се разсмял и зачудил поради каква причина ученият е толкова сигурен, че страната и студиото все още съществуват.
Над хоризонта, някъде отвъд Манхатън, продължаваха да се издигат двукилометрови стълбове дим. Над света се разпростираше сянката на злото и един от нейните епицентрове беше петролната рафинерия в окръг Ню Джърси и градовете около нея. В по-добрите времена оттам би бил най-прекият път за Лонг Айланд, но Бишъп знаеше, че е най-добре да го забрави. Не от север. Не и от изток. В тези посоки дебнеше лудостта. Така че много внимателно и упорито той продължи на запад, стараейки се да избягва доколкото е възможно пътищата, поглеждайки назад и ослушвайки се за пукота от далечни изстрели.
Мислеше си, че е трябвало да се облече по-топло, въпреки изгарящия плам на раните. Задалият се от северозапад слой тъмни, ниски облаци обещаваше сняг или лапавица, или и двете. Единственото по-обезсърчаващо усещане от студа бе празнотата в стомаха му, която стана още по-безнадеждна, когато внезапно във въздуха се разнесе аромат от печен заек.
Бишъп слезе от коня и скри двете животни под едно дърво. С лекота откри източника на уханието, защото човекът глупашки бе запалил огън, доста по-голям от необходимото, което със сигурност щеше да привлече вниманието на всеки, минал близо до полянката. Готвачът беше около шейсетгодишен мъж с ловджийски ботуши и сини дънки… и дебел овчарски кожух. „Постъпил е глупаво с огъня — помисли си Бишъп. — Но далеч по-умно от мен, що се отнася до облеклото.“ Беше седнал върху навито мексиканско вълнено одеяло и готвеше заек на шиш. Без да се надигне и дори без да се обърне, мъжът рече:
— Надявам се, че няма да вършите глупости с този нож, господине.
— Никакви — отвърна Бишъп и разпери ръце настрани.
Мъжът премести заека и бавно се изправи с отворени длани, сякаш за да внуши: „Не нося оръжие“.
— Да — каза той. — Не изглежда като да сте от побърканите.
Няколко дълги секунди Бишъп остана на края на поляната, мълчаливо разглеждайки мъжа, в очакване онзи да направи рязко движение към някое оръжие, което би могъл да крие под кожуха. Накрая каза:
— И вие не изглеждате да сте от тях.
— Но външният вид може да лъже.
— Зная — отвърна Бишъп с усмивка и готвачът се приближи към него с разтворени ръце.
— Равин Зуша Фридман на вашите услуги.
Бишъп протегна собствената си длан и се ръкува с него.
— Едуард Бишъп. Не се бойте, не съм гангстер.
— Добре. Яли ли сте днес?
— Малко.
— Обичате ли заешко?
— Обожавам го.
— Хубаво, има достатъчно и за двама ни, така че можете да си придърпате камък за сядане и да останете за обяд. Вие сте първият човек, с когото говоря от седмица насам, като се изключат компютърните връзки.