— Да. Изглежда, че и двамата стигнахме до един и същ извод, само дето използваме различни думи. Аз казвам „природа“ там, където вие казвате „Бог“.
— А може би просто имаме различни представи за това какво е Бог…
— Но вероятно имаме едни и същи представи за неговото поведение.
Фридман се разсмя.
— Мисля, че сте прав — каза той. — Може би на Земята са останали няколко местенца — като Града на мечтите, да речем, — където би могло да се състави новото споразумение и да се спре яростта на природата. От малкото, което успях да хвана с компютъра, разбрах, че явно Вашингтон — представете си: именно Вашингтон — е едно от останалите цивилизовани места. Натам се бях запътил.
— Защо не към Лонг Айланд?
— Там вече бях — рече Фридман и издърпа от огъня консервна кутия с гореща вода и потопени в нея торбички чай. — Бях извън града, когато всичко започнало. Семейството ми беше в Лонг Айланд.
„Беше“? Бишъп за малко да не го попита защо използва минало време, но си спомни как започна всичко.
— Съжалявам.
Фридман отсипа малко чай в друга консервна кутия и я подаде на Бишъп.
— Не мисля, че в торбичките е останало кой знае какво и не мога да ви предложа към чая нищо друго, освен малко захарин…
— Чудесно, благодаря, по-хубав е и от най-пресен „Ърл Грей“ — отвърна Бишъп и отпи. — Благодаря.
— Знаете ли, че и Потопът сигурно е протекъл горе-долу така: цивилизацията била разрушена, а светът почти прочистен. Ной не е искал да се спаси. Искал да умре заедно със съседите си. Но Бог не му позволил. Бог му казал: „Не, ще прочистя света и ти ще си сред оцелелите и от теб ще произлезе новата човешка раса. Ще бъде по-добра. По-малко зла“. Може би това се опитва да постигне Бог с тази катастрофа — да създаде нова човешка раса.
Бишъп го слушаше. На стари години бе започнал да става много добър слушател — като онези, които равинът може би би нарекъл „богоизбрани“.
— Според нашата традиция — обясни Фридман — има тридесет и шест светци или „праведници“, които предпазват света от унищожение. По всяко време в света трябва да ги има тези тридесет и шест човека, защото именно заради тях светът никога няма да бъде унищожен напълно. Все ще остане нещо от него.
— Учените и езичниците — каза Бишъп и изпразни кутията — вярват в същото, но по различни причини: винаги някой оцелява. Аз самият съм твърдо убеден в това. Хората са много корави и не е лесно светът да се отърве от тях. Ние сме много устойчива зараза.
— Добре, според мен нещата ще се развият по този начин, защото иначе спокойно бихме могли да хвърлим атомни бомби из целия свят. Да го затрием напълно. Точка. Но усещането ми за традицията ми подсказва, че все нещо ще оцелее и от него Бог ще създаде нов свят ако не на тази планета, то със сигурност на някоя друга.
Бишъп го изгледа замислено. Равинът му сипа още чай и той задържа кутията в ръце да си стопли пръстите.
Фридман каза:
— Намирате за учудващо, че един правоверен изрича подобни мисли?
— Да.
— Трябва да приемем, че живеем в огромна вселена. Не мисля, че Бог се е ограничил само със Земята.
Бишъп кимна и отново отпи.
— Имам два коня — каза той и си помисли, че равин Фридман спокойно би могъл да отбележи, че в така създалите се обстоятелства това също е частица от Божията промисъл, въпреки че причината да поведе със себе си два коня нямаше нищо общо нито с логиката, нито с предопределението. Просто искаше да може да сменя конете и така да им дава възможност да си отпочинат, за да стигне по-бързо до желаното място. — Ако наистина вярвате, че са останали места, където се събират хора, решени да помогнат на света да оцелее, аз съм готов да заложа каквото и да е ценно нещо, останало в наши дни, на биоморфите. Така че, защо не дойдете с мен в Лонг Айланд? Мисля, че ако изиграем добре нашите карти, там ще сме относително в безопасност.
— О… добре де, защо пък не? — каза Фридман. — Предполагам, че бих могъл да отида във Вашингтон по-късно.
— Значи приемате?
Фридман вдигна консервната кутия и се чукна с Бишъп.