— За безопасното пътуване.
Бишъп също се чукна.
— И за по-добрите дни. За хубавите дни.
— Всеки ден на земята е хубав ден — отвърна Фридман.
— Амин. — Отново чукнаха кутии и отпиха.
Яздеха на югоизток към бариерата на Кънектикът, понякога слизаха от конете, за да им позволят, доколкото е възможно, да си отпочинат. Движеха се през горите, а в късния следобед облачните талази завиха на изток и някъде назад заваля смесица от сняг и лапавица и през нощта звездите се показаха. Вечерята се оказа не толкова апетитна колкото обядът — само няколко събрани от Бишъп коренчета и парченца заешки дроб и чревца, които Фридман бе запазил нарочно за този случай. Бишъп запали огън — точно толкова голям, колкото бе необходимо и с помощта на малко подправки, които равинът носеше със себе си, успя да приготви относително вкусна супа от заешки дреболии и корени. Не се заситиха, но все пак бе нещо. И двамата знаеха, че на другия ден може да не намерят и толкова, така че изядоха само половината и запазиха останалата част за обяд.
Когато седнаха край огъня и Бишъп мислено благодари за допълнителното одеяло, видяха как мъничък метеорит пролетя от запад на изток, но без да остави огнена следа.
— „Алфатаун“ — обяви Бишъп и дълго разговаряха в нощта за онова, което бе казал равин Фридман, че Бог едва ли би се ограничил единствено със Земята и за странното съвпадение, че цивилизацията им загиваше точно в момента, когато беше започнала да се докосва до космоса, точно в момента, когато започваше да мечтае как да колонизира пясъците на Луната и на Марс, точно в момента, когато се превърна в потенциално опасна за другите светове зараза.
Бишъп дълго мисли над това и спа на пресекулки: ту размишляваше, ту се унасяше в краткотраен сън. Преди да напуснат лагера си малко след зазоряване, той включи своя лаптоп, батериите направиха последно отчаяно усилие, уловиха сателитната връзка, която ги отведе в самото сърце на заразата.
— А сега — и атомни бомби — каза Джери Сигмънд.
— Какви ги вършат тия учени? — попита неговият гост. — Огледайте се наоколо? Какви ги вършат тия? Правителството или временните правителства, или онова, което в момента управлява страната, не иска да ни чуе. Затова праща хеликоптери да ни търсят. Но това е Америка! И е нужно нещо повече от хеликоптери и пушки, за да се накарат свободните хора да замлъкнат.
— Историята, още от библейския „Изход“ — каза Сигмънд — и чак до наши дни, ни учи, че не съществува по-висша сила в света от волята за свобода. Изправени срещу нея, всички тези въоръжени машини не струват нищо. Анщайновците и разпадащото се правителство, които ги насъскват, са ни обявили война. Война на всички нас.
— Хора! Призовавам ви… — Захранването на лаптопа спадна, разми се в неясно трептене и отнесе гласа на Сигмънд. Когато захранването се възстанови, той вече призоваваше своите слушатели да се присъединят към него в някаква своеобразна молитва. — Помогни ни да надвием апостолите на арогантността, алчността и културния елитаризъм. Позволи ни да ги извлечем от лъжите им и да ги изблъскаме в морето, да ги подгоним, както гоним гадините, защото те са такива, докато най-накрая ги отпратим в най-мрачното кътче на ада.
При тези думи лаптопът на Бишъп окончателно угасна. Фридман реши, че не си струва да похабява останалата в неговия лаптоп енергия, за да чуят същото, и се загледа на юг. За малко да реши, че все пак по-добрата посока е към Вашингтон.
— Лонг Айланд! — извика равинът. — Както и да е, но, докторе, ако бях на ваше място, щях да се насоча неколкостотин мили по на юг от клана на Сигмънд.
— Не. Може да съм им от полза в лабораторията. Джери Сигмънд не е нищо друго, освен думи. Нищо друго, освен харизма. Единственото, което ме плаши, е, че понякога казва истината, но това е стар трик — да замаскираш лъжите с някоя друга истина, за да могат хората да ги приемат далеч по-лесно. Но не се притеснявам. Хората рано или късно ще осъзнаят, че той е чудовище.
— Така казваха и за Хитлер. А малко след това целият свят се разклати из основи. И чак тогава проумяха истината, ама късно.
— Спомняте ли си? — попита Бишъп. — Спомняте ли си, като ви казах, че трябва внимателно да си изиграем картите?
— Да. Смятахте, че тогава ще бъдем в безопасност.
— Това е част от моите културни традиции, от моята вяра: ако изиграя картите си наистина добре, ще оцелея. Сега, гарантирам ви, че на масата са останали малко силни карти. Но ако някой е измислил начин как да се оправим… повярвайте ми: Брукхейвън държи всички козове.