Събота: Днес хванахме първите следи от смъртоносното радиационно замърсяване, плъзнало над земното кълбо след ядрения конфликт между Индия и Пакистан. Шарън беше предсказала с точност до минутата кога ще получим първите данни за замърсяването и затова ѝ връчихме за награда пропуски за мачовете на „Рейндасърс“ за следващия сезон, които не струват и пукната пара, а също и петдесет хиляди — в стодоларови банкноти.
Събота: Един от пехотинците вчера преведе през портата две деца — бяха заедно, но изоставени. Едното на три, другото — на пет години и се казват Уини и Мишел. Откакто дойдоха, непрекъснато питат за татко. Да му се скъса сърцето на човек. Довелият ги офицер разказа, че татко им просто ги оставил на портата и казал на часовите, че е направил всичко, което могъл да направи. Целунал ги и тогава, без никакво предупреждение или суетене, без даже да се опита да уреди и себе си, се обърнал и изчезнал в нощта. Имам усещането, че представата ни за „Син Мир“ като за съвременния Ноев ковчег не му е убягнала… което означава, че отвън хората могат да се досетят… Което може и да е опасно. По-малкото от двете момиченца, Уини, ме попита дали аз съм „мама“. Мишел ѝ каза, че мама си е отишла, за да „остане с баба“. Колкото до баба, изглежда, че е отишла на небето преди доста време. Когато полетим за Азорите, ще вземем двете момиченца с нас. Решихме, че ще вземем и баща им, ако се появи на портата, но ми се струва, че това няма да стане, и си мисля, че няма да го видим повече. Ще сме готови за полета след по-малко от две седмици, ако бандата на Сигмънд ни остави дотогава на мира и при положение че войната си остане отвъд океана.“
Оказа се, че Ричард е бил прав, когато каза на президента, че истинските подробности за последните дни на всяка цивилизация остават незаписани. Това важеше колкото за древната земя на Авраам, толкова и за съвременната земя на Линкълн. В същата тази нощ, когато Лесли взе Мишел и Уини на ръце, тя запечата, както се оказа по-късно, последните си записки в кехлибарения архив. Ставаше дума за посланието на Там към бъдещето — последния писмен документ, съставен в Града на мечтите, преди неговата структура да стане невидима за очите на археологията.
„Много любов и целувки за всички от Там…”
Ден сто петдесет и втори
Вонята беше ужасна. Дори и когато изду климатика до дупка, дори и когато завлече тялото в дъното на тунела до херметически затварящата се врата, тялото на Уиндоумейкъра едновременно се свиваше и подуваше подобно на торба с гнили сливи и вонята на мъртвец, подхранвана от бактериалната ферментация, оставена на самотек при пълното отсъствие на личинки, беше топла и влажна и проникваше във всеки кубичен сантиметър въздух.
Скенера се опитваше да отмие вонята от себе си, по дванадесет пъти на ден изтъркваше ръцете си, но вонята не се махаше и не се махаше. Не успяваше да ѝ свикне. Не успяваше да се абстрахира от нея като от страничен шум, не и когато тя с всеки изминал час ставаше все по-силна. А най-лошото беше, осъзна той, че не можеше да си спомни как умря приятелят му. Паметта му кристално ясно пазеше всичко до момента, в който насочи своя 38-калибров пистолет към Уиндоумейкъра, но не помнеше нищичко след това, всичко бе някак неясно — като промъкващите се отгоре новини.
Връзката с „Огледалото“ и „Черна звезда“ беше прекъснала или защото самолетите се намираха извън неговия обсег, или защото бяха унищожени. Връзката с екипажа за смяна, както и с останалите четири капсули от ракетната група също бе прекъсната или защото хората бяха напуснали своите постове, или защото постовете им вече не съществуваха. През миговете на яснота, а той понякога имаше такива, най-вече след чашка кафе, се опитваше да се свърже с останалите ракети от четирите капсули, но разбра, че никоя от тях „не отговаря“ на компютъра.
Доколкото успя да прецени с едва кретащия си мозък, противоречивите данни свидетелстваха, че останалите бойни постове все още съществуват. Следователно или екипажите им ги бяха напуснали, или… или… бяха загинали! Нещо ги беше сварило неподготвени, бе ги спипало всичките, беше проникнало в мозъците им, убило бе неговия приятел. Някаква коварна атака, мислеше си Скенера, като онази, която унищожи „Нимиц“, но този път вместо атомна бомба бяха използвали някакъв вид дълбоко проникващ нервнопаралитичен газ.