Скенера не разбираше какво не е наред и защо четиридесетте ракети отказват да действат по процедурата „Единствен оцелял“ — да засияят като малки зелени светлинки по неговия екран и да отговорят на повика на неговия компютър. След още шест чаши кафе, които само усилиха пулсациите в главата му и, изглежда, извадиха от строя някои нервни окончания по лявата му ръка, най-накрая вдигна ръце от умиращите птички. Което означаваше, че му остават само десетте ракети от собствената му капсула: тридесет бойни глави с мощ равна на 750 Хирошими.
— Все още мога да направя истински ад — реши той, но си припомни, че човек трябва да внимава къде стъпва в горящата къща. Щеше да изчака под земята със своите десет птички и да се ослушва за новини. Ако Америка бе срината със земята или той самият умреше затворен тук долу и престанеше да поддържа връзка с птичките, те щяха сами да полетят над света, понесли в утробите си мощта на изкуствени слънца — десет мегатона изкуствени слънца.
По време на обучението някой му бе казал, че уран 235, съставящ ядрото на атомната бомба, е възникнал преди повече от милиард години в сърцето на свръхновите звезди. Атомната бомба бе пепел от звезди, които са живели и умрели далеч преди слънчевата система да се оформи от космическия прах. Ако изконната пепел на сътворението се пречистеше до над 90 процента, ако се подредеше в строго определена форма и се погъделичкаше по определен начин, то можеше милиард години по-късно да повтори последния писък на избухналата звезда.
„Това ли се случи с „Нимиц“? — чудеше се Скенера. — Това ли беше действителността — мигновеното възкресение на някое далечно слънце? Старият израз „светлина от миналото“ получаваше съвършено ново звучене, нали така?
След това ефектът от кафето отшумя и мислите му станаха по-мъгляви. Някак усети, че е дошло време да престане да се безпокои и да се научи да обича бомбата. Възкресението на мъртви слънца, с което възнамеряваше да се захване, го смая със… своеобразната си красота. Някой, той вече не можеше да си спомни точно кой, бе казал, че всяка достатъчно напреднала технология по нищо не се различава от магията… или от вещерството.
Скенера се разсмя. Смееше ли се, смееше, докато съзерцаваше отражението си в един от мониторите.
— А така — попита се той, — ти каква вещица си — добра или зла?
Бишъп предполагаше, че би намерил техния пазач — Ейми, така се казваше тя — Ейми… или по-скоро би намерил жената в нея за интересна, ако не беше онзи неин отсъстващ от време на време поглед, все едно че животът наскоро я е напуснал. С подобен поглед обикновено гледаха измамените съпруги, но неизвестно защо оставаха верни на мъжете си.
Изглеждаше, че Джери Сигмънд беше превърнал целия Лонг Айланд в свое лично кралство. Целия, с изключение на оазиса на Града на мечтите. За да подсигури хватката си, той бе блокирал лонгайландския край на моста „Робърт Моузес“ и там залавяше всеки, който се опитваше да премине, и най-вече онези, които биха се опитали да стигнат до оазиса.
След кратко разследване и затварянето им още на моста, Ейми и трима от нейните приятелчета полицаи бяха конфискували конете им и откарали двамата „затворници“ във временния щаб, разположен в Музея на въздушните и космически изследвания в Насау. Както си бяха с белезниците, ги поведоха по дълъг коридор, по чиито стени висяха снимки на реактивни изтребители и лунни модули; минаха през една врата, на която пишеше „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА МУЗЕЯ“, и влязоха в затворен, но добре осветен кабинет, препълнен с всякакви вещи, като се почне от ракетните резервоари за гориво и се стигне до древния мраморен торс на по-второстепенния бог Прометей.
Джери Сигмънд зад голямо бюро преглеждаше някакви данни с помощта на своя компютър. От дясната му страна седеше един подпухнал, някак си пънкареещ човек на средна възраст: Пък.
Пред бюрото бяха поставени два стола. Ейми и тримата полицаи откараха Бишъп и Фридман в средата на стаята, без да им предложат да седнат. Портфейлите, които им бяха отнели и претърсили още на моста, лежаха един върху друг отдясно на компютъра на Джери Сигмънд. „Културните навици“ — помисли си Бишъп и се усмихна. Би трябвало да изхвърли портфейла си преди доста време. Парите му не струваха нищо. Шофьорската му книжка не струваше нищо. Но поставени така върху масата шофьорската му книжка, осигурителният му номер, номерата на кредитните му карти и номера на сметката му в „Чейз“ се превърнаха в ключове, даващи на неговите похитители поверителните кодове, за да могат да проникнат в докладите за космическите лаборатории… в университетските записи… в ипотечните архиви… в досието от ФБР… и дори в пълния списък с взетите под наем видеокасети. Бишъп нервно преглътна. Искаше му се да е в състояние да се приготви и да понесе онова, което щеше да му стори Сигмънд. Но това бе невъзможно. Джери Сигмънд обичаше да изважда хората от релси. Иначе защо на ръба на бюрото на военния вожд бяха поставени двете чинии със сандвичи, на една ръка разстояние от столовете?