Равинът се наведе напред и хвана сандвича с окованите си ръце. Помириса го, чудейки се дали не е отровен, и тогава осъзна, че днес никой не би ги убил с отровна храна. Куршумите и побоят бяха по евтини от хляба. Храната беше твърде ценна, за да се трови. Така че той заръфа сандвича и за пръв път през живота си откри колко прекрасен е пресният хляб. След първите три бързи хапки стомахът му започна да къркори — бе получил твърде много храна за твърде кратко време и равинът спря, колкото да вметне:
— Наистина не искам да звуча неблагодарно, но някой не ви ли е казал, че може би не е добра идея да държите роби, които са умни колкото вас или дори — по-умни? Фараоните в Египет са си имали проблеми по този въпрос.
Сигмънд не обърна внимание на въпроса.
— Имате опит с ракетите, Бишъп. Записано е в досието ви. По всичко личи, че сте участвали в предварителното проектиране на „Валкюрия Марк I“ заедно с моя стар приятел Ричард Синклер.
— Но ставаше дума за сонда-робот, ядрена при това. По свой собствен начин е доста по-подвижна от ракетите със странични двигатели и химическо гориво, както и от ракетите „Круз“. Няма хидравлика. Почти няма механични части, които да се развалят. Това, което искате от мен, е все едно да помолите някой оръжеен майстор да издяла от кремък метателно оръжие от древномексиканската култура „Кловис“.
Сигмънд отново се усмихна, този път язвително.
— Правете се на глупак, щом така трябва — каза той, — но не ме правете мен на глупак.
— Казвам ви го съвсем честно — отвърна Бишъп. — Абсолютно извън моите възможности е. Това, с което разполагате тук, са буквално музейни експонати. — Последната сричка заседна в гърлото му. Разбра, че лошо е изиграл своите карти. Съвсем скоро щяха да го обесят или застрелят. Заля го вълна от примирение и съжаление, най-вече съжаление: „О, само ако бях послушал равина… само ако бях тръгнал към Вашингтон“.
(„Само ако… “)
— Значи, съвсем честно, не мислите, че можете да вдигнете във въздуха ракетата? — попита Сигмънд. — Ами ако ви кажа, че искам да е готова до следващия четвъртък?
— Честно — бе отговорът. — Ще ми трябват седмици само за да проумея как работят старите системи. Може би месеци.
— Нямаме месеци — прекъсна го Пък. — Трябва да приключим още тази седмица.
— Тогава се боя, че няма да мога да ви помогна. Какво ще стане с нас сега? Ще ни убиете ли?
— За такъв ли ме смятате? — попита Сигмънд. — За убиец?
Бишъп и Фридман не отговориха.
— Добре, повярвайте ми, не съм — каза го с откровеност, която хвърли в ужас учения. — Приятелите ви ми обявиха война, аз просто се отбранявам. Разбира се, вие трябва да ми помогнете. Точно това искам от вас.
Сигмънд се изправи и отиде до малкия хладилник, поставен върху маса, отрупана със схемите на стари ракети.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита той.
— Разбира се — отвърна Бишъп. Искаше му се да може да повярва на Джери Сигмънд, но почти беше уверен, че когато той се обърне, вместо питиета ще държи в ръце пистолет. — „Текила Сънрайз“ с повечко гренадин.
— Нямаме пресен портокалов сок — отвърна Джери. Тонът му бе толкова светски, че изуми Фридман и Бишоп. — Ще трябва да сложа от този на прах. Нали не възразявате?
Бишъп поклати глава.
— А за вас, равин Фридман?
— Същото — отвърна Фридман.
— Същото и за мен — добави Пък.
Докато се навеждаше, за да остави празната чиния от сандвича на бюрото на Сигмънд, Бишъп дочу звън на кубчета лед (истински кубчета лед). Сигмънд се обърна и на устните му отново засия познатата усмивка. Пъхна студената чаша в пръстите на Бишъп и когато той отпи от нея — о, на вкус бе по-добро и от хляба.
— И така — рече Сигмънд и пъхна втората чаша в ръцете на Фридман. — В замяна на подслона и трите хранения дневно очаквам да положите всички усилия и да работите за мен. Работният ден е дълъг — четиринадесет часа, седем дни в седмицата, но е нищо в сравнение с онова, което вече сте преживели в горите. Доколкото разбрах от доклада на пазачите, сте преминали по самия край на периметъра, в който действат тълпите, и сте се хранили най-вече с корени и кори. Както сам казахте, Бишъп, нуждая се от умни мъже. Толкова по-добре за вас.
— Толкова по-зле за айнщайновците на изток — рече Пък. — Насочили са вниманието си към Съфолк, но ние сме във вътрешния кръг.