В този океан от бедствия всеки човек от кръга от петте капсули бе решил сам за себе си как да постъпи. Скенера избра да остане на своя пост. Тъпчеше се със зверски количества кафе и аспирин. За всеки външен наблюдател това би предизвикало нервни хихикания, но нямаше причина за смях: той просто се опитваше да прави каквото може.
По компютъра му се появиха сведения, взети от хеликоптерите за първите данни от радиационното замърсяване над Вашингтон, което само потвърди наученото от сеизмичните сензори. От града бяха останали само дим и прах, само тук-таме сред дима се появяваше по някоя сграда с хлътнали стени и веднъж бе показано увеличение на почерняла и изгорена жена, която газеше из Потомак, притиснала към гърдите си някакъв вързоп с размера на голяма котка, от който се подаваха ленти разкъсана плът. Зад лявото око на Скенера потече кръв. Облегна се на стола си, вдигна ръка към главата и внезапно припадна.
Отец Елтън откри, че да си обграден отвсякъде със смърт е може би толкова лошо, колкото и ти да си сред мъртвите. Всичко беше започнало с красиво избухване на цветовете: оранжево, червено и жълто, след това над него се спуснаха кълбета дим и полумрак. Не се чу взрив от експлозия. Само цветове. Той смаяно се насочи към речния бряг, а хиляди други слисани хора в нестройни редици се клатушкаха в същата посока. Кожата от гърба на човека преди него се вееше като парчета стари дрипи. Той безцелно тръгна след ходещия труп, докато пред тях не изникнаха димящите останки от автобус, пълен с човешки тела. Едната страна на автобуса бе издънена и всичките стъкла бяха изчезнали и когато свещеникът влезе вътре, видя, че кожата и дрехите на пътниците липсваха. Единственото, което мърдаше, беше неродено бебе, което продължаваше да се бори в корема на мъртвата си майка.
Той се препъна и излезе навън, изоставяйки мъжа, който го бе завел до автобуса, да рухне на земята.
Спря се на около триста метра от автобуса, без да знае, че се намира близо до останките от пейката, на която някога Акиро Такаши бе разказал на Пол Тибетс как една слънчева августовска утрин забелязал приближаващия се самолет. В книгите бе записано, че тогава пилотът казал: „Да, виждах цялата Хирошима като на длан под мене. След това сграбчил с две ръце дланта на Акиро и казал: — Това не бива никога да се повтори“.
На ъгъла зад пейката, над главата на отец Елтън се издигаше всичко, което бе останало от някаква триетажна тухлена кооперация. Три пищящи деца се бяха вкопчили за нейния връх. Бяха голи и някъде дълбоко в мозъка на свещеника се отпечата фактът, че тялото на едното от децата бе цялото покрито с кръв.
Отначало бе благодарен, че е оцелял, но когато вцепенението отстъпи място на ясното осъзнаване на ужасната действителност, той бавно, но сигурно започна да се вини, че е жив. Когато стигна реката и над главата му закръжиха първите хеликоптери, а той нагази из студената вода сред стотиците изгорени тела и видя как една жена е понесла детето си към него, подканяйки го най-сетне да отвори очи и без да забелязва, че с всяка нейна стъпка кожата и мускулите падаха от костите ѝ, милостивото вцепенение започна да се пропуква. И го налегнаха безмилостни угризения.
Тогава се замисли за трите деца, които бе видял да висят от тухлената кула и за останките на неизвестните хора от автобуса. Някаква прищявка на съдбата го беше обрекла да преживее бомбардировката, за да изпита мъчението от това, че никога няма да разбере какво се е случило с онези, които е изоставил. Историята няма да запомни свещеника, който се самоуби в една хубава пролетна сутрин в изоставен навес някъде из горите на северна Каролина. За него това бе единственият начин да потуши спомените за бягството си от ръба на Дантевия ад. Всичко това: почернелите вещи, овъглените хора, мъртвите и все още помръдващите мъртъвци, всичко това бе причинено само от три килотона взрив.
И все пак в сравнение с цялата заключена в нея мощ бомбата се беше провалила. Въпреки че бе хиляди пъти по-мощна от бомбата, разрушила Оклахома Сити през пролетта на 1995 година, тази бомба не избухна като хората.
„НАСТОЯЩЕТО Е TOCFN ИНДЕКС, СТР.24 ОТ ОБЩО 26
2-11. ВРЕМЕ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЦЕЛТА (ВИЦ). ВРЕМЕТО ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЦЕЛТА ДАВА ОТГОВОР НА ВЪПРОСА ЗА ИДЕНТИФИКАЦИЯТА НА ТЕКУЩОТО МЕСТОРАЗПОЛОЖЕНИЕ НА ЦЕЛТА, ПЛАНА НА ДЕЙСТВИЕ, ВЪЗМОЖНОСТИТЕ ЗА ДЕЙСТВИЕ И ОСТАНАЛИЯ ПРОМЕЖДУТЪК ОТ ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА ЗА ВСЯКА РАКЕТА. ИЗМЕРВАНЕТО НА ВИЦ НА ДЕЙСТВАЩИТЕ РАКЕТИ МОЖЕ ДА БЪДЕ РАЗПОРЕДЕНО ПО ВСЯКО ВРЕМЕ ПО УКАЗАНИЕ НА БОЙНИЯ ЕКИПАЖ ИЛИ КОГАТО РАКЕТИТЕ СЕ УПРАВЛЯВАТ ОТ ОПРЕДЕЛЕН БОЕН ПЛАН.