„Ще можете да спуснете мостовете още преди закуска“ — бе казала Лесли Уелс. Така говорил и Плиний Стари на слугинята си през 79 г. сл.Хр., когато Везувий надал първия си тътен: „Това е просто малко вулканична пепел. Ще я изчистим още преди вечеря, скъпа“. Ако историята служеше както трябва на президента, той щеше да знае, че Плиний Стари е все още постоянен жител на Помпей. Но не, положението не можеше да е толкова зле.
Обаче в Деня на благодарността щеше да зазвъни червеният телефон, а по Нова година той вече щеше да е мъртъв.
4
Градът на мечтите
Там възбудено гледаше как пред тях се появи научното градче в Брукхейвън: просторни сгради с ускорители на частици, сканиращи устройства за ДНК, музеи и магнитни „бутилки“, в които изследователите се опитваха да намерят начин как да превръщат антиматерията в удобно гориво за междузвездните ракети.
Не всички сгради изглеждаха свръхестествено. Закотвеният на едно футболно игрище дирижабъл „Син мир“ приличаше на безкрила космическа совалка, дълга двеста и петдесет метра. Там знаеше, че татко и неговият приятел Джаксън работят по въздушния кораб, откакто се беше родила. Там си спомни, че за него те бяха изобретили въглеродни жици, които укрепваха целия кораб, без да се налага използването на… на нещо, наречено „подпорни греди“. Така той можел да вдига във въздуха повече хора и товар, а татко помагаше на Джаксън да правят и ракети, в които също имало жици. Беше казал, че жиците ще направят ракетите свръхолекотени, и понеже тя не знаеше какво означава думата „свръхолекотен“, татко ѝ обясни, че това ще помогне на ракетите да стигат много, много бързо на много, много голямо разстояние. Татко можеше и да не разбира нищичко от музика, но изглежда, че разбираше от всичко друго.
Една стара поговорка описва етапите от развитието на дъщерята според това как възприема баща си. На четири години: „Татко знае абсолютно всичко!“, на седем години: „Татко ми знае доста, наистина знае много“, после на десет години: „Баща ми не знае почти нищо“. На дванадесетгодишна възраст достига до прозрението, че: „Баща ми дори и това не знае“, на четиринадесет: „Баща ми ли? Безнадеждно е изостанал“, а на двадесет и една: „Ама този мъж е страхотно тъп, тъп като галош“. После, някъде към двадесет и пет: „Знае нещичко за това, но не много“, а пет години по-късно: „Може би си струва да разбера какво мисли татко“. На тридесет и пет години: „Не трябва да се втурвам презглава в тази работа. Нека първо чуя мнението на татко и после да реша“. На петдесет години може да я чуете да казва: „Чудя се какво ли би казал татко за това. Беше изключително умен“. И накрая, на шейсет: „Какво ли не бих дала татко да беше тук, за да обсъдя това с него. Този човек знаеше абсолютно всичко!“
Там, която винаги изпреварваше в развитието си, тъкмо прекрачваше прага на третия от общо единадесетте периода. Когато джипът зави наляво към кафето и местата за паркиране, предназначени за посетители, тя забеляза, че около дирижабъла цари трескава подготовка. Обикновено, когато се намираха около някоя лаборатория, хората се движеха, без да бързат. Татко винаги ѝ бе казвал, че „правило номер едно“ в лабораторията е: „Никога не се движи бързо. Така стават нещастните случаи“. Сега обаче хората търчаха от колите и камионите и дърпаха големи кутии, а после буквално ги хвърляха през отворената врата на тържествения салон на въздушния кораб.
За секунда се зачуди дали не се е случило нещо лошо с жиците на татко и дали това би могло да обясни цялото това търчене и хвърляне. Там прекара остатъка на деня като в мъгла. По-късно можа да възстанови само някакви откъслеци. Спомняше си, че Джаксън ги посрещна пред главния вход на музея и каза на татко: „Има един проблем“. Надаваше едно ухо към тях, докато разбъркваше с генератора на гени холопроекцията и молеше компютъра за съвет как да оцвети кожата на новоизлюпените динозаври в лилаво. До нея достигнаха части от разговора на татко с Джаксън: „Жена ми, жена ми… още е там… трябва да ме качиш на онзи дирижабъл… мога да помогна… познавам града… познавам дирижабъла до последното болтче… Трябва да ме изпратиш там… Трябва!“