— Няма начин да определим хората с теглене на жребий — каза Джаксън. — Или тръгваме всички, или всички оставаме, докато се разтопи снегът. — Никой не залагаше на слабата надежда, че преди първия слънчев ден няма да се случи нещо още по-ужасно от събитията във Вашингтон. Всеки един от тях инстинктивно разбираше, че за тях Вашингтон наистина бе краят.
Вини, Шарън и техните двама помощник-пилоти и инженери познаваха „Син мир“ като петте си пръста, познаваха неговата сила и красота. Знаеха, че когато го вдигнат във въздуха, ще могат да полетят над облаците и да се възползват от височинните двигатели на кораба, за да го разклатят и отърсят донякъде от снега. Проблемът бе как да го вдигнат и да го задържат във въздуха при тази буря.
Трябваше да се направят някои жертви. Тежки жертви. Налагаше се бързо да определят жертвите.
Поставиха автоклава с биоморфните яйца в единствения салон, чиито стени не бяха избити и завлечени навън, а с тях оставиха и малък електрически нагревател. Останалата част от отоплителната система на кораба бе измъкната и свалена. Вини, Лени и Робин бяха решили преди седмици, че щом трябва да изведат всички жители на града, не биха могли да олекотят кораба по друг начин, освен като изхвърлят цялата система климатици и всички уплътнения по корпуса, гарантиращи херметичността на кабините. Широките двойни слоеве, подсилените срещу повишено налягане стъкла на големия салон бяха отстранени и на тяхно място бяха монтирани леки единични листове и всичко това би било добре дошло за евакуираните, само ако можеха да изчакат някой топъл слънчев ден и да полетят над Атлантическия океан на височината на дърветата. Никой не бе предвидил полет над зимна буря, в разредения въздух, който бе по-студен от самата виелица.
„Колко време може да издържи човешкото тяло на студения въздух?“ — чудеше се Вини. Нямаше как да е сигурен дали някой от хората няма да замръзне, но вече бяха решили: единствено на децата се разрешаваше да носят тежки палта. Възрастните трябваше да свалят палтата си още на стълбичката, преди да се качат на борда. По време на двудневния полет щяха да се греят, притискайки се един в друг. Изведнъж намаляването на товара и бързата евакуация се бяха превърнали в най-важните цели. На борда можеше да се вземе само най-важното: самия човешки живот.
Вини видя, че вече бяха качили и оставили в салона с насекомите близо до съда с биоморфи копия от софтуера за биоморфоризирането. Още преди тревогата покрай Вашингтон бе решено, че на Азорите трябва да се построят компютърни сървъри, които да поемат работата на „Кибърдийн“ и „Номад“. Това, че ги оставиха, не бе само въпрос на печелене на полезен товар. Учените се надяваха, че ако лабораториите и оранжериите все някак оцелееха, който и да дойдеше на власт в Лонг Айланд, би успял с помощта на пространните обяснения, подготвени от Ричард и от Джаксън, да разбере методите и да продължи процеса на биоморфоризиране.
Щяха да оставят в оранжериите повече от двеста пеперуди и няколко шепи други новоизлюпени насекоми. Оставяха и повечето растения в парниците, като взеха на борда само толкова от реколтата, колкото да не умрат от глад по време на пътуването до Азорите.
— Съжалявам — каза Ричард на децата от бараките, — но ще трябва да си оставите чантите и всичко останало.
— Но защо? — попитаха поне шест гласчета. Там също бе сред тях.
— Защото плановете ни се промениха — отвърна Донът. Приближи палеца на дясната си ръка до показалеца. — Всеки килограм, може да се каже всеки грам, който оставим, ще ни помогне да се измъкнем. Толкова е сериозно положението. Няма да можем да тръгнем, освен ако не изоставим почти всичко.
Там стискаше малкия дракон Измишльотко, който стоеше в джипа на мама, откакто семейството бе ходило в Дисни Уърлд. Понеже беше последната веществена частица останала от мама, Там искаше да го запази завинаги. Притисна с двете си ръце куклата до гърди и умолително погледна татко. А да знаеш какви мисли минават зад тези умолителни очи и все пак да изискаш от детето да изостави куклата, бе за Ричард почти грях, но само да не бяха всички останали изчезнали родители и всички останали деца, понесли всички тези кукли и играчки: килограми и килограми кукли и играчки.
— Съжалявам, захар… — Опита се гласът му да звучи твърдо, безизразно. — Без изключения.
— Но, татееее!
— Слушай сега! Оставяме всички кози и пилета. Оставяме дори и…
Прекъсна го воят на сирена. Ясният ѝ писък преряза нощта. Всички, дори Джорджиана и Там, и изтърсачетата от портата знаеха, без някой да им е казал, какво точно означава това: че нещо не е наред. Ричард и Донът знаеха малко повече: тревогата даваше да се разбере, че детекторите за движение са засекли масово придвижване — вероятно военни формирования, близо до или на самия периметър на града.