— Добре — каза Донът и вдигна по едно изтърсаче във всяка ръка. — Ще разрешим този въпрос така, както разрешихме проблема с плазмените сонди: спокойно, тихо и всички заедно. След мен към дирижабъла — изкомандва той и кимна към Ричард, Джаксън и останалите възрастни. — Момчета, вие поемате тила.
Внезапно високо над покрива се разнесе шумно, дълбоко и кухо съскане, сякаш нещо пореше въздуха с висока скорост. Почти веднага след това откъм хеликоптерите се разнесе някакъв гърлен бумтеж. Последва го второ съскане и трясък, после трето и четвърто, после още три и докато светлините премигваха, а Донът понесе Уини и Мишел през вратата и всички го последваха в редица, Там задърпа едното космато оранжево ухо на Измишльотко, първо с пръсти, а после и със зъби, докато най-накрая се отскубна, и възползвайки се от настъпилото объркване, скри това мъничко парченце от Измишльотко, това последно мъничко парченце от мама, в джобчето на панталоните.
Точно в този миг на три хиляди километра от тях броячът на „Труден спорт“ стигна до нулата. Автоматичният газов таран изби капака на силоза за изстрелване. Дългата четири метра и половина и дебела метър и осемдесет бетонна плоча полетя над покритите със сняг поля като огромно стотонно фризби, прелетя над един спрял пикап и банда бездомни кучета, сбили се за някаква мръвка, и накрая се пльосна един километър по-нататък върху плевнята на господин Робинсън. При запалването си двигателите на ракетата се намираха на около шест метра под земята, но когато достигнаха до повърхността, вече бяха преминали от фаза „Тор“ към фаза „Мах 1“. Свръхзвуковата бомба изби всички прозорци на фермерската къща на господин Робинсън. Малко след нея и останалите ракети изстреляха своите капаци и се показаха над земята и докато „птичките“ се извисяваха към небесата, в мъничките им мозъци имаше място само за една мисъл: 74 градуса, 1 минута, 3 секунди западна дължина; 40 градуса, 45 минути, 3 секунди северна ширина… Хобокън, Ню Джърси.
За Лесли Уелс първият знак за пристигането на Джери Сигмънд беше онова странно бутване отзад, сякаш ръката на някой великан стремително я събори на земята в центъра на оранжерията с такава сила, че тъпанчетата ѝ запищяха. Когато се повдигна и седна, видя, че по някакво чудо светлините още горят, но с мътен оранжев пламък. След това разбра, че това въобще не са лампите, а отблясъци от огъня, бушуващ само на двадесет и пет метра от нея, и че половината от оранжерията е изчезнала в него. Пластмасовата кожа на парниците над главата ѝ висеше на хиляди дрипи, прилепнали към изкривените алуминиеви ребра. Вееха се на вятъра като обезумели, а снегът нахлуваше навътре. Цветните красавици пърхаха сред снежните парцали и Лесли забеляза, че един от преносимите автоклави, в който бе събрала образци от мъжки и женски новоизлюпени насекоми, се търкаляше счупен на две по пода.
Последва втора експлозия, после трета, и те достигнаха до нея като безшумни проблясъци и дъжд от горящ метал. Парче от опръсканата с гориво перка на хеликоптер — истинска гилотина, дълга четири метра — полетя като гигантска стрела в небето и разцепи масата за разсаждане на цветя само метър настрани от главата на Лесли. Парче от оста, достатъчно голямо, за да превърне мозъка ѝ в каша, се блъсна в земята близо до десния ѝ крак, образувайки кратер. Само след миг тя вече бе на крака, цялото ѝ съзнание беше обсебено единствено от мисълта: бараките с децата! Чуха се нови експлозии, те повлякоха след себе си нови сияния и топлина, а най-странното бе, дето ѝ се струваше, че разполага с време да спре за мъничко и да се наслади на топлината, да забележи различните предмети, сияещи в отблясъците от пожарите, и дори да си помисли колко е странно, че успява да види и почувства толкова много неща, докато тича. Живееше в необичайния свят, в който времето беше забавило своя ход. От лявата ѝ страна сякаш от нищото изникна нов процеп в пространството, но подсъзнателните ѝ усещания и рефлекси реагираха достатъчно бързо и изкомандваха тялото ѝ да се приведе, да приклекне. Във въздуха профуча парче с размерите на голяма чиния от някакъв титанов компонент, поряза врата ѝ отзад, после сряза ръкава на вдигнатата ѝ ръка и отнесе със себе си парченце кост. Не осъзна, че е ранена. Усети единствено, че дясната ѝ ръка отхвръкна, все едно че някой я бе блъснал встрани от опасността, но поне, доколкото бе видяла, наоколо нямаше никой. В следващия миг изхвърча през вратата и стъпи на покритата със сняг пътека към бараките.