Объркването ѝ бе голямо. Твърде много неща се случваха наведнъж. Пред нея просветнаха трасиращи куршуми. Избухна жълто-оранжева светлина и нечий откъснат крак тупна в краката ѝ. Лесли го прескочи и забърза нататък.
Намиращата се на стотина метра от нея Шарън изостави своя пост край „Син мир“ и затича в същата посока — към бараките. С нея тръгнаха и трима морски пехотинци. Пилот-инженерът носеше два пистолета: единият в дясната ѝ ръка изваден и зареден, а другият затъкнат в колана. Чу как някакви гласове пред нея крещят в оранжево-бялото сияние:
— Хванете ги! Хванете копелетата! Не ги оставяйте да избягат!
Нищо не се виждаше в радиус над двайсет метра. Пехотинецът отдясно на Шарън падна, десният му крак бе прострелян. Когато Шарън се обърна към него, видя го да се надига с куцукане и да насочва оръжието си…
— Зад теб! — изкрещя той и изстреля два куршума.
Шарън се обърна, стреля на сляпо в същата посока в мига, в който се увери, че другите двама пехотинци няма да попаднат под огъня ѝ. Някакви сенки скочиха към нея и се проснаха по очи на земята или защото бяха простреляни, или за да не бъдат простреляни. Шарън реши да не рискува. Изпразни револвера си по двете най-близки фигури, извади второто оръжие и го изпразни по третата, намери някакъв полуавтоматичен пистолет край едно от телата и тъкмо се канеше да започне да стреля с него пред себе си, когато войникът с куршум в бедрото силно стисна рамото ѝ и изкрещя:
— Хайде!
Последва го и забеляза, че единия от труповете носеше предпазни очила с инфрачервен филтър.
„Защо не се сетих за това — помисли си тя и се забави край него колкото да се наведе, да измъкне оптичното пособие от главата на мъртвеца и да го намъкне над очите си. Сега вече успя да различи ярки петна на шейсет метра разстояние, които отделяната топлина издаваше. Някои блестяха с ярка светлина — това бяха подпалените сгради и оборудване. По-наблизо покрай южната стена на бараките се суетяха по-неясните и по-студени фигури на нападателите и на защитниците.
Вътре в бараките Ричард не можеше да си обясни как така бяха проникнали в града толкова бързо, нито пък какво става извън двадесетте метра, до които достигаше погледа му. Въпреки че битката около бараките, изглежда, бе загубена, нямаше откъде да разбере кой е истинският победител или кой е победеният на просторното бойно поле отвън, нито пък колко врагове са проникнали в градчето.
Явно, че цялото захранване беше излязло от строя и сега залата се осветяваше само от червените лампички на аварийното осветление, завинтени на равни интервали в близост до тавана, които работеха със силни алкални батерии. На тяхната светлина, кръвта, изтичаща от огнестрелната рана близо до дясната китка на Ричард, която бе оставила големи петна по гърба на ризката на Там, изглеждаше тъмнокафява, почти като шоколадов сироп. Лежаха на пода, а Ричард и Джаксън се опитваха да защитят колкото е възможно повече деца с телата си. Шоколадовите петна по Джаксън бяха по-големи от тези по Ричард. Нещо беше избухнало в близост до него, докато разузнаваше положението при задния вход, бе разкървавило левия му крак, отнесло бе лявата му ръка и го бе принудило да изпохапе до кръв долната си устна.
Само няколко деца бяха успели да избягат, преди останалите да бъдат изтласкани назад от плътна канонада. Доколкото Ричард можеше да прецени, възрастните, тръгнали с първите деца, бяха побягнали в правилна посока — към дирижабъла. Всички с изключение на Донът, който бе излязъл от погрешната врата — към парниците, мъкнейки под мишница изтърсачетата от портите. Ричард си мислеше, че едва ли ще го види отново и наистина така и стана.
Два силуета излязоха от червената мъглявина и застанаха да пазят Джаксън, Ричард и заловените деца, докато други обгърнати в сенки, скрити зад защитните очила силуети, минаваха от стая в стая, като стреляха и размазваха всичко, което видят. Викове и смехове ознаменуваха всяко разбиване и всеки изстрел и Ричард разбра, че в момента подобно веселие се вихреше и в компютърната зала, където подготвени образци от биоморфи и инструкции за тяхното репродуциране очакваха нечие внимание.
Децата потръпваха при всеки трясък, но не пищяха, нито се опитваха да избягат и Джаксън започна да се притеснява, че дори и да се появи възможност за бягство, няма да е в състояние да ги подтикне към действия. Мълчанието на децата го стряскаше и притесняваше. Хора, отраснали с холивудската версия за бедствията, обикновено са изненадани колко тихо се държат човешките същества, когато изпаднат в подобна ситуация. Малцина всъщност знаеха, че в кабината на самолет, полетял към бездната, е тихо като в църква… че в окопите по време на война може да кипи трескава дейност, без да се чува при това нито звук… Хората рядко говореха или крещяха, когато мозъците им работеха с пълна мощност и времето забавеше своя ход.