— Хванете ги! Хванете копелетата!
Джаксън разпозна гласа. Също и Ричард. Беше му прекалено познат. Да, Сигмънд добре бе пресметнал последното действие: „Изчакай да видиш накъде ще поеме парадът и застани начело“. Играеше същата игра както винаги, но този път с пистолети и минохвъргачки.
Надарена отрепка!
Джери Сигмънд беше направил от публиката си армия, бе прикрил глада и страха под пелената на омразата и сега армията му доброволно, настървено разбиваше и изгаряше онова, което би могло да я спаси. Ричард предположи, че само след месец-два, когато ще са изяли или убили всичко живо в оранжериите, хората му щяха да се нахвърлят един върху друг.
Внезапно чу как дъжд от куршуми се посипва по отсрещната стена на бараките и си каза: „Това са пехотинците. Подкрепления. Може би всичко ще бъде наред. Може би“.
Петдесет и шест изхода по-нататък по лонгайландската магистрала, високо над Ван Дам стрийт, една сребърна звезда падна от небето. Оттатък Хъдзън хиляди гладни, бездомни хора кръстосваха улиците на Хобокън с надеждата да открият подслон или храна, а бомбените експлозии и гърмежите от малокалибрени оръжия заплашваха да сложат край на крехкото тридневно примирие между местните военни главатари. Изчезнаха за по-малко от една двехилядна част от секундата, след като звездата достигна своето местоназначение: три хиляди метра над върха на буреносните облаци. Мигновено небитие. Краят на епицентъра стигаше едва на шейсет метра от изхода към Ван Дам стрийт. По средата на пътя между Хобокън и Ван Дам, в манхатънската книжарница „Загадки на научната фантастика и още нещо“, специалното азбестово издание на „451° по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри избухна в пламъци. Последва въздушна вълна, която изкорми километър след километър лонгайландската магистрала, опнала се като стрела в посока към Града на мечтите.
— Не мърдайте и няма да пострадате — извика шефът на персонал на Сигмънд — Ейми, но в същото това време Сигмънд опорочи верността на думите ѝ, като изстреля два куршума в тила на Джаксън. Трите деца, защитени от тялото му, безгласно изхленчиха, но не се чу дори изскимтяване, защото им бе ясно, че сега не е времето да привличат нечие внимание.
— Защо? — изкрещя Ейми. Извика силно, защото в противен случай нямаше да я чуят. Независимо че изстрелите отвън стихнаха, от пода се разнасяше някакъв висок писък, все едно че самата Земя крещеше.
— Защо не? — изкрещя в отговор Сигмънд. — Защо да не видим сметката на жалкия им живот? — Насочи оръжието си към Ричард, чието лице му се стори познато, въпреки че беше полускрито сред детските главички. — А кой е следващият? Кого сме хванали тук? Нима стария ми приятел? С неговия остър език?
Ричард не отвърна.
— Ставай от земята! Покажи се!
Ричард се изправи бавно, щадейки ранената си ръка, като се опиваше да не погледне надолу към Там, защото се страхуваше, че ако Сигмънд разбере коя е тя… Ричард прогони мисълта. Прогони я изцяло от главата си.
— Сега езикът ти няма да те спаси. Няма вече дисциплинарни комисии! Няма вече адвоката! Има само…
Не завърши изречението. Ударната вълна разби прозорците, потроши стените и събори Джери Сигмънд на земята и Ричард бе спасен само няколко секунди преди екзекуцията.
— Бягайте, деца! — изкрещя Ричард. — Бягайте! Веднага!
Подскочиха и побягнаха, а Ричард затича най-отзад, когато изтрещяха нови изстрели. Пехотинците, предположи Ричард. Приятелски огън.
— Главите долу! Продължаваме да тичаме! — изкомандва Ричард. — Вън оттук! Всички вън оттук!
Нещо го ужили по прасеца и при следващата стъпка като че ли кракът му не проработи както трябва, сякаш бе засегнат някой мускул, както си и беше. В следващия миг нещо топло и хлъзгаво се плисна по лицето му и с крайчеца на окото си видя, как черепът на тичащото до него момченце зейна.
„О, БОЖЕ МОЙ, ТОЙ СТРЕЛЯ ПО ДЕЦАТА…“
— Какво правиш? — изкрещя Ейми.
— Малките гниди после стават въшки — изръмжа Сигмънд и изстреля два куршума в гърба на едно дете. Беше момиченце на около седем годинки, то падна и не помръдна повече. Веднага след това проехтяха нови изстрели, но този път от пистолета на Ейми. Сигмънд беше прикован към земята, без да осъзнае напълно какво му се бе случило. Опипа наоколо, търсейки своето оръжие. Изпусна го и задраска по плочите, отчаян, че преди да успее да го сграбчи отново, Ричард и децата ще избягат.