Ейми стреля по него още веднъж и пак, застреля го два пъти в стомаха… Не, осъзна Сигмънд, не в стомаха, куршумите излизат оттам. Сега вече пистолетът беше без значение. Дори и гнидите вече бяха без значение. Единственото от значение, бе да се измъкне. Поради някаква неясна за него причина краката не го държаха, така че той запълзя далече от нея, запълзя с всички сили, без да чувства онази пареща болка, която очакваше да изпита, което почти го накара да се зачуди дали въобще е бил ранен. Усещането беше странно — като от затварящи се клещи, безболезнено и дори мъничко любопитно, но не дотам приятно. Когато Ейми стреля отново, той се опита да запълзи по-бързо, но нещо го придърпа назад, след което се разнесе звук, сякаш някой бе разкъсал дълго парче басма.
Последва втора въздушна вълна. След миг в помещението нахлуха морските пехотинци. След още един Джери Сигмънд беше вече мъртъв, а Ейми го надживя точно шест секунди. Когато тя рухна на земята, Ричард и децата се спуснаха към изхода, където се сблъскаха с Лесли, Шарън и тримата войници от „Син Мир“. Ричард премигна. Цялото небе на запад беше осветено от ярки оранжеви пламъци, които успяваха да пробият дори през снежната вихрушка.
— Колко мегатона? — помисли той на глас.
— Има ли значение? — попита Шарън. — Хайде! Движение! Всички на кораба!
Но имаше значение. На това разстояние, на което се намираха от епицентъра, 335 килотона бяха все още достатъчно мощни, за да разбият стените и да разсеят врага, но не можеха да им навредят. На техния жаргон това би прозвучало като: „Тази бомба си дойде точно на място“. Джейсън Ройкирк би харесал иронията: лудостта на Скенера беше спасила Ричард, сложила бе край на ужасните дела на Джери Сигмънд, тя позволи на Ричард да отлети с малкото си момиченце към най-зловещия кошмар.
Сигмънд беше мъртъв, но армията, поведена от него на щурм срещу портите, бе още жива, все още носена от порива си да стреля и чупи, което за пореден път доказа, че Сигмънд бе командвал парада точно толкова, колкото и сърфистът командва поделата го вълна.
Парцалите носен от вятъра сняг бяха все още достатъчно плътни, за да може да се види през тях, дори и при засилващото се сияние на бомбите, но Донът можеше да чуе как ордите на Сигмънд крещят и стрелят по първия изпречил се на пътя им обект. Вратата на хангара зееше широко отворена и през нея спокойно минаваха снежните вихрушки, както биха могли да минат и войниците. Нямаше съмнение, че ордата щеше да се опита да разглоби, да смъкне и да раздроби на парчета милия на сърцето на Дона „Делта Клипър“.
Донът и двете изтърсачето от портата се набутаха в клипъра високо над ракетния ускорител на частици. Войниците не знаеха за това и нямаше откъде да знаят, когато спряха пред отворената врата и за момент се зачудиха каква ли е тази странна машина, изправена пред тях. В този момент нова ударна вълна се блъсна в сградата и вратата излетя от своите панти. Хората вече привикваха с ударните вълни и сега те само леко ги разсейваха.
Донът видя как някакво момче на около седемнадесет години започна да обикаля около клипера и да стреля по него. Един от куршумите отскочи от пермагласовото покритие на прозореца, оставяйки белезникав белег и Донът благодари на всички божества на космоса, че разхлабените болтове, парченца боя от корабите и дори изгубената ръкавица на Ед Уайт — всички заедно бяха замърсили до такава степен земната орбита, че „Алфатаун“ всеки ден се блъскаше в някой „куршум“, летящ със скорост десет километра в секунда; Донът благодари на всички богове, които може би бяха съпричастни към космическото замърсяване, сложило край на епохата на тънките като хартия стъкла на „Аполо“ и „Колумбия“.
Момчето продължи да ги приближава и към него се присъединиха още двадесетина души, те бързо обкръжиха кораба и съсредоточиха огъня върху неговата опашка. Куршумите им отскачаха от кутията на двигателя, без да причинят някаква вреда, и Донът видя как двама от хората на Сигмънд внезапно паднаха — жертви или на рикошетите, или на кръстосания огън, беше му трудно да определи, „а и няма никакво значение“, каза си той.
Момчето, което бе спряло да презареди, започна отново да стреля, а на прага се показаха още дузина негови приятели, когато Донът рече: „Сега!“ и като провери за последен път дали коланите на Уини и Мишел са здраво затегнати, включи реактора. Лицето на момчето проблясна в бледо бяло сияние и по изражението му, което Донът съзря при проблясъка, можеше да се заключи, че то вярва как най-накрая някой от куршумите е попаднал на място и е унищожил машината. Момчето не оживя достатъчно дълго, за да разбере, че греши. Самодоволната триумфираща усмивка не слезе от устните му, когато реакторът избълва към него струя чист свръхнагрят водород, който го превърна в газ и въглеродна каша.