Клиперът се издигна над земята, двигателите му изпускаха ужасен лъч, който се мяташе насам-натам и носеше смърт и при най-лекия досег с нещо живо. Повече от тридесетима от армията на Сигмънд паднаха през първите четири секунди, след което Донът изведе кораба от хангара. Зад тях, по пода, който димеше като чашка горещо кафе през зимна нощ, останаха жилки от горящ въглерод и фосфор, които само допреди миг са били хора.
Донът издигна ракетата на сто и осемдесет метра и вече се подготвяше да даде „пълен напред“, когато на екрана над главата му изникна инфрачервеният силует на все още привързания към земята на изток от него „Син мир“. Някакви дребни и по-ярки инфрачервени фигури тичаха към кораба — човешки силуети, повечето от които като че пресъздадени в умален вид — деца… А на няколко десетки метра зад тях тичаха по-големи силуети, възрастни, от чиято група изхвърчаваха следи от трасиращи куршуми, които не можеха да се сбъркат с нищо друго — друга част от войската на Сигмънд.
„Стига толкова — каза Донът и се обърна към момиченцата: — Дръжте се здраво!“, след което изключи реактивната тяга и насочи опашката в желаната от него посока, после отново щеше да включи на мощност. Насочи двигателя така, че да удари в самия център на бандата, а мишената му сякаш внезапно осъзна, че нещо смъртоносно се е насочило към нея, защото когато струята от реактивния ускорител на частици с рев се понесе навън, две фигурки с очила за нощно виждане се опитаха да изпратят няколко куршума право в двигателя.
— Ако ни ударят — обърна се той към момиченцата, — няма защо да се притеснявате дали ще намеря равно място за кацане. — И изсумтя заради повишаващото се земно ускорение. — Това му е най-хубавото нещо на туй птиче — той погледна как струята се блъска по земята и насмита оттам вражеската армия, — може да си кацате където си щете. Всяко място ще стане плоско, като почнете да слизате към него!
Земното притегляне ги държеше здраво в прегръдките си, а заради начина, по който Донът пилотираше, Мишел не би могла да определи, докато лежеше пристегната с коланите, дали клиперът в момента се спуска надолу през снежната буря, или се издига над земята. Донът гледаше как снежната буря зад илюминаторите отстъпва място на звездната светлина и фалшивите изгреви, огрели западния хоризонт. След малко слънцата останаха под тях и зрителното му поле се разшири с удивителна скорост, докато хоризонтът започна да се отдръпва във всички посоки. Помисли си, че може да различи светлините от градовете на близката Флорида, а още по-близо до него — на юг от края на снежната буря столицата Вашингтон блестеше като жарава на лагерен огън.
Половин час по-късно изгря слънцето. Донът първо забеляза „Алфатаун“ с помощта на секстанта, когато станцията се появи на петстотин километра от тях. По това време Харлън вече ги бе уловил на радара, а щом разстоянието между тях стана деветдесет километра, Донът повдигна Уини и Мишел до илюминатора и им показа проблясващата на слънчевата светлина станция.
„Новият ви дом“, каза той, докато клиперът премина от светлата в тъмната зона над планетата. Видяха станцията отново чак когато се приближиха още седемдесет километра към нея. Самотна светлинна премигваше в нощта, а когато разстоянието помежду им се стопи до девет метра, а относителната скорост на двете тела в орбита стана равна на нула, Донът погледна към Земята и забеляза блещукането на нови въгленчета около китайската граница и някои части от Япония, както и далеч на юг — в Австралия.
„Робърт Хайнлайн е бил прав — каза си той: — кошницата на Земята е твърде малка и крехка, за да сложи в нея човечеството всичките си яйца“.
Там не разбираше напълно какво е значението на трасиращите куршуми. Повечето от тях май бяха престанали, след като по небето премина бляскавата топка светлина, която възникна от нищото, понесе се към земята и кръстоса определен район, малко зад полезрението ѝ, но мина все пак достатъчно наблизо, за да усетят топлината ѝ и да превърне снежната виелица в дъжд.
Спомняше си как от тъмнината изскочиха пет-шест мъже. Дрехите им димяха, те бяха вдигнали оръжията си във въздуха и успяха да стрелят няколко пъти, преди морските пехотинци „да ги свалят“. Те или се опитваха да пленят „Син мир“, или да го взривят. Там реши, че са се опитвали да го взривят, защото изстрелите им бяха образували малки дупчици в долната част на дирижабъла.