Нова „ударна вълна“ отвърза едно от „котвените въжета“, Татко, пехотинците и няколко от родителите на останалите деца напъхаха децата в дирижабъла и ги мятаха толкова силно, че Там си натърти коляното, а и някой болезнено я издърпа за рамото.
После възрастните се покатериха и започнаха да си свалят палтата и да ги хвърлят зад борда, когато Шарън им каза да престанат.
— Няма смисъл да пестим товар — каза тя, — защото вече не сме толкова, колкото преди.
До този миг хората бяха викали: „Победихме ги!“, „Успяхме!“ или „Ще успеем!“ Но приповдигнатото им настроение не трая дълго. Изпари се още когато отвързаха последното въже и отлетяха при радиосигнала, излъчван от малка група родители и деца, заблудили се в бурята. И последните трошички приповдигнато настроение изчезнаха, когато на „Син мир“ се качи и последният от изостаналите учени и Там и останалите започнаха да осъзнават колко много от тях липсват: приятелят на татко Джаксън… момченцето с бейзболна шапка на „Ню Йорк Метс“, което с такова нетърпение бе очаквало първото си пътешествие с дирижабъл… Джорджиана и нейното семейство… Там предположи, че някои може би се лутат там долу и се опитват да избягат от армията, която, според дочутия разговор между Лесли и морските пехотинци, вече не съществуваше; а може би лаптопите им бяха счупени по време на гонитбата и сега нямаше как да съобщят приблизителното си местонахождение; или — най-вероятно — вече бяха мъртви.
Нямаше никаква надежда Там някой ден да разбере какво се бе случило с приятелката ѝ, а нямаше и време: почти всяка минута върху им връхлиташе нова ударна вълна. „Атомни бомби“, бе казал татко. Там нищо не разбираше от мегатони, килотони и радиационно излъчване. Знаеше само, че възрастните изричат тези думи с приглушени гласове и че когато премина първоначалната възбуда и престанаха да се чуват възгласи като „победа!“, татко и всички, които бяха достатъчно големи, за да знаят значението на израза „епицентър“, изглеждаха по-съкрушени от всякога.
Той сам прегледа и бинтова ръката си, беше се подула и го наболяваше, но поне можеше да си служи с нея. Странно, помисли си Ричард, човек не си дава сметка, че са го простреляли, докато не свърши битката или усещането за битка и нивото на адреналин започне да спада. Седеше на оголения под в големия тържествен салон, пред него Там с кръстосани крака, бърчейки нос с израз на съчувствено отвращение, го гледаше как почиства раната си. Подът се бе наклонил на повече от десет градуса. Шарън и Вини явно бързаха да вдигнат „Син мир“ нагоре с надеждата да избегнат рефлекторното оттласкване на ударната вълна от земята, в случай че някоя бомба паднеше наблизо. Ричард можеше да усети как с повишаване на височината въздухът става все по-рядък и все по-студен, но си даваше сметка, че макар оранжевият блясък и жълтите светкавици постоянно да усилваха своята яркост, пилотите не биха вдигнали кораба твърде нависоко, защото милиардите и милиарди снежинки образуваха естествен щит срещу ефекта от светкавиците. Поне планът, изглежда, се състоеше именно в това, докато Ричард не погледна през прозорците на десния борд и не видя, че снежната буря внезапно е останала десетки метра под тях, а над света се стелеха звездната светлина и ту тъмните, ту осветените върхове на облаците.
— Ооооо! — каза Там.
Никога преди не бе виждала нещо подобно. Никой не беше виждал нещо подобно през цялото господство на човека над света. Корабът не бе пробил нагоре през бурята, както си бе помислил в първия момент Ричард, по-скоро таванът на бурята се беше изместил встрани от кораба. Фронтът на бурята все още съществуваше под формата на огромно оранжево-бяло езеро от мъгла, а от запад по посока към „Син мир“ се поклащаха концентрични кръгове от облаци, големи колкото планински вериги.
— Вижте! Вижте! — извика Лесли. И за миг всички те забравиха къде се намират и какво точно гледат и колко глупаво постъпват, като се взират в тази посока с незащитени очи. На хоризонта, близо до зоната, откъдето започваха вълничките, беше възникнал някакъв връх, по-висок и от Еверест. Той сякаш се раздуваше и разрастваше пред очите им, издигаше абсолютно черната си грамада над облачните кръгове и единствено в подножието му се забелязваха огнени стени, предизвикани от някоя експлозия — истински урагани от жив пламък.