— Би трябвало — отвърна Рони, — само че… — и устните ѝ се разтрепериха.
Лени също го забеляза: в далечния край на екрана бе посочено, че в камера номер едно, която се намираше точно над главите им, също е забелязан лек теч.
— Добре — каза той. — Да запазим спокойствие. Кажи на Вини и Шарън да погледнат какво става.
Зад прозорците мощните ветрове продължаваха да разнасят снега. Контролните инструменти под пръстите на Лени все още отказваха да му се подчинят, а по екраните затекоха предупреждения за състоянието на съединението между камера три и камера четири. Четири от въжетата на съединението, които поддържаха обвивката и минаваха през средата на кораба, се бяха скъсали от експлозиите, „а това не би трябвало да се случи“ — помисли си Лени. Въжетата бяха издръжливи като нишки паяжина и вършеха същата работа като бронирани жилетки. Би трябвало да издържат. Но въжетата се бяха скъсали и корабът губеше целостта си.
Горе в камера номер три, Ричард и двамата пилоти-инженери започнаха да търсят утечката. Изпълзяха през един тесен прозрачен проход, който пресичаше кораба по дължина от носа до кърмата, и минаваше през въпросната камера. Шарън придвижваше от разстояние контролните лампи, така че да осветят последователно повърхността в търсене на пробойна, докато Ричард и Вини огледаха с лупи всеки квадратен метър от вдлъбнатия навътре корпус за цепнатини, разкъсвания или дупки. Не откриха нищо. Само на пода на камерата се виждаха следи от някакво увреждане: три дупки от куршуми, но те бяха твърде малки, за да предизвикат силната утечка, за която им бе съобщил Лени от командирския мостик, а и разположени така на пода, те не оказваха влияние за изтичането на хелия, защото от гледна точка на газа подът на камерата бе всъщност нейният таван. Хелият винаги се насочваше нагоре, не надолу.
А подемната му сила продължаваше да намалява, което означаваше наличие на доста голяма дупка или дупки по покрива, но колкото и да ги търсиха, Ричард и Вини нищичко не успяха да открият.
Шарън взе увеличителното стъкло на Ричард, но и така пак нищо не намери.
— Каква е твоята диагноза? — попита Ричард.
— Няма голяма дупка, нито дори няколко средни дупки, следователно имаме огромно количество дребни дупчици.
— Твърде малки, за да можем да ги видим?
— Да — отвърна Шарън. — Може би дори микроскопични.
— Аха. И аз стигнах до това заключение — рече Ричард. — Което означава, че са страшно много. Хиляди и хиляди. От данните, с които разполагаме, може да се съди, че цялата камера е проядена като гъба.
— Мили Боже — каза Вини. — Как ще оправим това нещо?
— Не можем да го оправим — бързо отвърна Шарън. — Така че да се надяваме, че сме сгрешили.
„О, отново тази грозна дума — помисли си Ричард. — Надежда.“ А как според древните гърци се казвал последният демон, изхвръкнал от кутията на Пандора, преди тя да успее да затръшне капака? Твърдели, че е най-ужасният от всички демони, защото идвал в облика на ангел.
— Да — каза Ричард. — Сега си спомних.
— Какво си спомни? — попита го Шарън.
— Как се казва последният демон, излетял от кутията на Пандора. И адът крачеше след него. И името на демона бе Надежда.
— Точно каквото ни трябва — отвърна Вини. — Ако не искаме да се издавим.
— Може би ще успеем да се върнем — предложи Шарън. — Сигурна съм, че ще можем да стигнем до брега на Мейн или Масачусетс.
— А после какво? — Вини енергично поклати глава. — Не, не става. Ако трябва да избираме между морето, глада и тълпите, мисля, че морето ще е по-милостиво от тях.
— Нека не забравяме и за акарите — добави Ричард. — Пак ще чуем да се приказва за тях. Вече имаше доклади, че са нахлули в Аржентина. Също и в Чили. Там сега е лято. „Прашинките“ предпочитат да се развиват при по-висока температура, така че дори и по някакво чудо да успеем да оцелеем през зимата в Нова Англия, то през лятото отново ще се сблъскаме с тях. Все едно че от трън сме скочили не на глог, ами направо в ада.
— Ричард е прав — каза Вини. — Ако сега обърнем назад, това ще означава да извършим самоубийство от страх да не се удавим.
— Каква примамлива мисъл — отвърна Шарън и започна да си проправя път назад през коридора към свръзката между камерите. Когато изрита люка между двете камери, за да го отвори, със срам осъзна, че мислейки за собственото си спасение, съвсем беше забравила за биоморфите. Най-близката лаборатория, за която знаеха, че все още работи, че е способна да поддържа и размножи новите видове насекоми, беше на Азорите. В сравнение с тази цел, собственият ѝ живот нямаше значение. В името на тази задача можеха спокойно да пожертват дори „Син мир“ с целия екипаж и пътниците.