— О’кей — каза тя, докато се изкачваше по стълбата. — Значи решено: всички заедно продължаваме напред, докъдето успеем. Ще гледаме да отидем колкото си може по на изток. — Последните ѝ думи бяха изречени с твърде тъничък и писклив гласец, който изтъняваше все повече колкото по-нависоко се качваше тя.
— Утечка на хелий — обяви тя, а гласът ѝ вече напомняше на избягало от цирка джудже. Би трябвало да се притесни, че се е изложила в бедна на кислород среда, ако зловещото разкъсване по отсрещната стена на съединителния канал не бе отворило достатъчно голяма дупка, през която в помещението проникваше заснежен въздух. Нямаше други отвори, не и такива, които можеха да се видят с просто око — а това само потвърждаваше теорията за милионите мънички дупчици.
Погледна замислено назад към външната стена на камерата и приближи лупата си към нея, за да провери на практика теорията, която ги хвърляше в ужас.
— Какво виждаш — извика някъде отдолу Ричард.
— Нещо като кариес — изпищя в отговор Шарън. — Мисля, че виждам хиляди дупчици. Прилича на… — Точно тогава корабът отново се наклони напред. Нещо, подобно на звъна на скъсана струна от китара прозвуча край ухото ѝ и Шарън усети гъдел по бузата си, сякаш там бе кацнала муха. Инстинктивно махна да я прогони, но ръката ѝ срещна само тъничко влакно от въже.
(„Какво? “)
Въжето ѝ се стори твърде крехко на пипане и когато огледа помещението, забеляза пет други нишки от опасващата кораба мрежа да се полюшват във въздуха. Отряза парченце за проба от нишката, докоснала бузата ѝ, едновременно удивена и ужасена колко лесно успя да я среже. След това се спусна по стълбата и подаде нишката на Ричард.
— Боя се, че ще паднем — каза Шарън. — Можеш да провериш и сам.
Следващите дванадесет часа профучаха незабелязано. При тези обстоятелства Ричард по-скоро очакваше времето да се разтегли, както при атаката на Сигмънд, когато в тялото му се бе понесла вълна адреналин. Стори му се, че някакъв космически шегаджия е настройвал човешките възприятия за времето. Сред ужасите на битката всяка минута му се беше сторила дълга цял час. Сега, когато всеки час бе безценен, когато знаеше, че всяка спечелена минута ще отложи смъртната присъда, часовете се бяха свили до минути, а утрото със светкавична скорост премина в следобед.
Микроскопът от залата, в която се намираше автоклавът с яйцата, бе разкрил, че е поразена самата структура на „Син мир“, а когато Ричард откри каква е причината за това, Вини и Шарън докладваха, че и в камера номер две налягането започва да спада.
Новината означаваше смърт. Свързаните заедно, от носа до кърмата на кораба, шест изпълнени с хелий камери, трябваше да превърнат „Син мир“ в най-безопасния кораб, строен някога. Дори и да загубеха целия наличен хелий и камери номер две и номер три да спаднеха, корабът пак щеше да се задържи във въздуха, въпреки че би се поклащал като безпомощен балон и щеше да загуби аеродинамичната си форма и способността си да се придвижва с грация, красота или висока скорост. Но дори и тази пречка би могла да се преодолее, мислеше си Ричард, ако използваха непрестанните ветрове от Северния Атлантически океан да изтласкат „Син мир“ на изток към Азорите. Дори започна да съставя наум план как да вземат страничния двигател и да го закрепят на кърмата, за да коригират курса на североизток… докато не се получиха последните резултати. Ричард никога не си бе представял, че опасността ще дойде оттук: от трите спаднали под собствената си тежест въздушни камери. Когато се изпразнеха, щяха да повлекат след себе си задните камери.
— Разполагаме ли с достатъчно хелий да ги държим пълни? — обърна се Ричард към мостика.
— За известно време — отвърна Шарън. — Но това е без значение.
— Колко време имаме?
— При сегашната скорост на отичане — осем часа. Може би десет. Един час след това ще загубим аеродинамика.
Следващия въпрос Ричард зададе съвършено спокойно.
— Колко часа остават до Азорите?
— Двадесет.
— Нееее. — Евакуирането им на борда на „Син мир“ започваше да се превръща в най-подходящия пример за нещо, което първоначално е било чудесна идея, претърпяла провал само защото целият план не е бил обмислен както трябва. С цел да могат да осигурят кораба с просторни каюти, салони за наблюдения и салони за вечеря, Ричард и Джаксън се бяха отказали от тежките метални рамки на старите дирижабли и ги бяха заменили с материал, извлечен от паяжина, който бе лек като коприна и по-твърд от стомана. Целият номер беше откъде да намерят толкова много паяжина. Те разрешиха проблема, като вкараха гени на паяци в ДНК на семената на растения. Само за една нощ организмите, които от двадесет и осем милиона години бяха произвеждали единствено царевица, започнаха производство на нов тип материали. Нарекоха тази материя толианова коприна, но тя си оставаше биоморфоризирана царевица и като такава се превърна в идеалната мишена за нападение от страна на изменниците гъбички, тръгнали да завладяват целия свят.