Аз съм виновен — каза си Ричард и осъзна, че дори еластичното лепило, служещо за подсилване на всяка копринена клетка, дори и стените на големия тържествен салон, са направени на базата на царевица.
„Син Мир“ загиваше, биваше погълнат, както си летеше, от същата напаст, която бе почернила световните ниви с царевица. Шарън беше сравнила милионите дупчици със зъбен кариес. Сигурно заразата бе засегнала кораба още преди седмици, без никой нищичко да забележи.
Ричард погледна с копнеж към автоклава. Двамата с Лесли бяха биоморфоризирали два вида от хранещи се с гъбички мушици и доста от техните яйца вече се бяха излюпили, но не бяха достатъчно… не бяха достатъчно. Ричард си помисли: „Само ако имахме на разположение дни, а не часове, само ако имахме достатъчно мушици, то бих могъл да ги пусна по кораба и те щяха да изядат заразата и полетът щеше да продължи“.
(„Само ако…“)
Няма какво повече да загубят, реши той, нищо друго, освен последното оцеляло късче надежда. Извади чекмеджето с гъбичните мушици от автоклава, отвори преградата към кутийката с яйцата и пусна насекомите на свобода. Болка прониза ранената му дясна ръка, докато се занимаваше с чекмеджето, но болката не го интересуваше. Този миг представляваше триумф на надеждата над разума и Ричард добре го съзнаваше. Каква полза от няколко мушици пред лицето на цялата зараза? Какво биха могли да спасят те? Биха ли могли да отложат падането на „Син мир“ във водата дори с петнадесет минути, или поне с пет?
„Аз съм виновен“, повтори той. И си спомни как поради недоглеждане беше изоставил Даун на акарите в последния ден от стария свят. Първо бе лишил Там от майка. Сега заради друго свое недоглеждане щеше да я лиши и от живот…
„Прости ми, Господи…“
Затвори вратата зад себе си, изкачи се по спираловидната стълба, водеща към салона за наблюдения на втората палуба на „Син мир“, където откри Там и други пет деца да спят на една стоплена от слънчевите лъчи част от пода. Целият се разтрепери.
Лесли го бе предупредила преди много време — струваше му се, че е било през някой друг живот, в който все още съществуваха съдилища, стокови борси и Си Ен Ен, че ще дойде време, когато до края ще останат само дни, а после — часове. Скъпоценни часове.
Когато се намести до Там в ивицата слънчева светлина и положи главата ѝ на своето рамо, Ричард забеляза, че между пръстите си стискаше подплатено парченце плат: ухото на Измишльотко. И го връхлетя мисълта, че е трябвало да послуша Лесли Уелс, че е трябвало да извежда по-често дъщеричката си на разходки, че е трябвало по-често да се храни с нея, да играе с нея, докато все още е разполагал със седмици… с месеци…
„Прости ми, Господи… прости ми, Господи…“
Сега мостикът се изпълваше с нови шумове, или по-точно с липсата на шумове, липсата на воя на вятъра. Въпреки всички трудности те бяха задминали бурята и бяха излезли под открито небе. Под тях, далеч от бурята, Лени видя съвсем леко развълнувания океан, по който не се забелязваше нито една бяла шапчица, и си помисли: „Може и да се измъкнем въпреки всичко“.
Шарън си мислеше същото, докато, гледайки напред, видя как залязващото слънце бе отразило на около двадесет километра пред тях сянката на „Син мир“ върху океанската повърхност. Смъртната умора се бе съюзила с обнадеждаването. Изтощението на Шарън се дължеше на съвместните усилия на Вини и Робин да я накарат да поспи малко, но тя можеше единствено да легне и да продължи да си мисли за кораба.
Абсолютно изтощена и леко обнадеждена, тя се изправи от стола си и тръгна към втората палуба, взе със себе си кутия с чисти превръзки и мехлеми. Сега, когато имаше възможност да повярва, че нещата могат и да се оправят, реши, че няма да е зле да прегледа Лесли, Ричард и останалите ранени пътници.
Три минути след като тръгна, зелените индикаторни лампички по екрана на Робин премигнаха в жълто и светнаха в червено. Някъде съвсем близо се чу трясъкът от скъсано съединение, чиито въжета просто не бяха издържали. Надявайки се да намали аеродинамичното напрежение върху корпуса, Робин изключи захранването на страничния двигател. Лени и Вини френетично манипулираха височинните реактивни двигатели, опитвайки се да задържат кораба в хоризонтално положение, но носът му започна да се мята нагоре-надолу като подскачащ делфин. Робин въведе в компютъра команда „пълен назад“, опитвайки се по-бързо да убие скоростта, но от задната част се разнесе грохот от разкъсване, „Син мир“ се наклони два градуса напред, после на още два, в отговор на което Робин се дръпна четири градуса назад, към преградната стена и започна да се моли.