Биоморфите не се справиха толкова добре.
Все още здравото, но пищящо ухо на Лесли регистрира как автоклавът продължи да трополи някъде надолу. Тази кутия, скрила в себе си не повече и не по-малко от цялата надежда за човечеството, щеше да стане жертва на гравитацията.
— Не и ако мога да го предотвратя — изръмжа Лесли и се смъкна през една цепка в съединението, видя автоклава, полегнал върху купчина отломки, смъкна се още едно ниво, промъкна се през лабиринт от разкъсан такелаж и стигна до купчинката точно когато автоклавът политна и отново се оказа извън обсега ѝ.
Ричард се опита да се обърне, да се наведе към Там, но гърдите и гърбът му бяха здраво заклещени между отломките, като че ли гигантски челюсти болезнено бяха стиснали лявото му бедро и премазали мускулите му към костите, сякаш отломките действително се опитваха да го захапят.
Там висеше от някаква стенна подпора метър и осемдесет по-надолу, подпората се люлееше над бездната и над студените води на Атлантика, ширнали се два километра под тях, които сега поради олекването на кораба, с всяка изминала секунда ставаха все по-далечни.
— Не гледай надолу! — изкрещя Ричард, протягайки ръка колкото се може по-близо до нея. — Дръж се здраво и пълзи нагоре.
Тя висеше на скърцащата подпора и хлипаше.
— Представи си, че долу няма нищо страшно! Всичко ще бъде наред! Имай ми доверие!
Тя се набра няколко сантиметра по-нагоре, ръцете и краката ѝ здраво се бяха вкопчили в подпората и бе втренчила поглед в очите му.
— Точно така. Продължавай да ме гледаш. Хайде. Можеш… — Собствената му кръв на струйки затече покрай врата му, по ръката му и закапа по лицето на Там. Ако в подобни времена това изобщо бе възможно, по лицето ѝ се изписа още по-силен ужас.
— Това е просто кръв, миличка. Не се притеснявай. Изглежда по-зле, отколкото всъщност е… — Тогава „Син мир“, или онова, което бе останало от него, неспокойно се разтърси. Някъде над главата му рухна нещо голямо и с трясък започна да се приближава.
— Побързай! — извика Ричард. — Можеш да се справиш! Имай ми доверие!
Трясъкът от блъскането и хлъзгането спря и Ричард благодари на Бога: „Благодаря ти, Господи! Благодаря ти, Господи!“, че онова, което се бе насочило към тях, е спряло. Там изкатери още тридесет сантиметра, после шейсет и още шейсет. После, като след божия намеса, „Син Мир“ отново се разклати и натискът върху неговите крака и гърди поотслабна. Запромъква се надолу да преодолее последните сантиметри и сграбчи Там за китката. Пръстите му я стиснаха като менгеме точно когато разбитият кораб се надигна надясно и голям куп отломки се посипаха надолу, минаха на няколко сантиметра от главата на Там, но повлякоха след себе си счупената подпора, която до този момент ѝ бе служила за спасително въже.
Заклатушка се напред-назад в хватката на Ричард, рамото ѝ бе изкълчено, долната ѝ устна се разтрепери, нищо освен два километра въздух не я разделяха от повърхността на океана, а китката ѝ започна да се изплъзва от окървавените му пръсти. Той подпря ръката си, опита се да я надигне, където вече ще може да я достигне и с другата ръка, и осъзна, че е на края на силите си. Можеше да усети последствията от загубата на кръв, можеше да ги види през замъглените си очи.
Двете ръце. Трябваха му и двете ръце…
— Татко! — Там погледна нагоре и го видя: изведнъж голямото „нещо“, което бе трополило към тях, се беше приближило, дошло бе съвсем близко. Блъсна се силно в рамото му и се плъзна на сигурно между парче стена и свободната ръка на Ричард, протегната да хване другата китка на Там. Усети как предметът се намества до него, усета, че заплашва да падне и при най-лекото движение на тялото му, единственото му желание беше да се отърси и да освободи ръката си за Там, когато чу Лесли да крещи с ужас и отчаяние някъде високо над него. Погледна настрана да види какъв е този предмети…
„Не! Мътните го взели, не!“
Биоморфите.
— Таткоо!
И двете ръце. Трябваха му и двете ръце.
— Таткоооо!
И лицето на неговото момиченце, по-ужасено от всякога…