(„Всичко ще бъде наред! Имай ми доверие!")
Дали го бе почувствала? Дали бе разбрала какъв ще бъде неговият избор?
— Таткоооо-ооо!
Двете ръце! Сграбчи китката ѝ с двете си ръце и автоклавът с биоморфите леко се плъзна настрани, падна надолу и се изгуби от поглед. Той издърпа Там на сигурно, тялото му трепереше от усилието и погледът му се замъгли, докато ѝ търсеше удобни места, за които да се захване.
Минута по-късно друга една ръка се протегна и издърпа Там още по-нагоре, на по-сигурно. Ричард обърна глава и лицето му се оказа срещу лицето на патолога по насекомите.
— Здрасти, Лесли — предпазливо каза той.
Тя не му отвърна, но се захвана да освобождава краката и гърдите му. Той лежеше задъхан, тялото му се изпълни от болка, когато тя измъкна нещо подобно на нож от бедрото му и го превърза с късче коприна.
Когато приключи, той ѝ каза:
— Няма ги вече, Лесли — и гласът му сухо потрепери, — загубих биоморфите.
Тя нито отговори, нито помръдна.
24
Заветът
Ден сто петдесет и седми
Най-накрая „Дарвин II“ завърши спускането си от дълбокия космос и се озова в море, обгърнато от собствената си ледена кора. Корабът автоматично се препрограмира на режим „търсене“ и пусна двете роботизирани подводници. Светът заблестя в кобалтовосиньо под светлините на прожекторите и камерите записаха как светлината се пречупи от милион призми. Покривът на Енцеладус бе съставен от множество слоеве от шестоъгълни ледени висулки и шипове. Кристалите бяха нараствали и се бяха размивали и отново нараствали в продължение на милиони, може би милиарди години и именно сред висулките един от роботите фотографира някакво призрачно бяло създание, което напомняше на рак и едновременно с това съвсем не приличаше на рак.
Корабът „разбра“ с помощта на програмите, че точно това нещо създателите му най-силно се бяха надявали да намерят: живот. Многоклетъчен живот. Мегаклетъчен живот.
Една микросекунда по-късно снимката беше прехвърлена към повърхността, откъдето се излъчи към Земята и през същата тази микросекунда „Дарвин II“ реши да извика единия търсач от висулките и да го изпрати да заснеме по-отблизо нещо подобно на ято от червено-жълти голи охлюви, снабдени с криле на манта.
Това бе откритието на века. Нови океани. Извънземен живот.
А никой на Земята не гледаше.
На сутринта, в която сигналът от „Дарвин II“ достигна до Земята, Лесли Уелс се опита да изстиска още малко енергия от умиращите акумулатори на един одраскан и зле очукан лаптоп. Пръстите ѝ замръзваха, а с окончателното изтичане на хелия от дупчиците на заразените камери горната част от „Син мир“ се бе превърнала в смаляващо се островче, кацнало върху океанската повърхност.
Успя да се свърже по радиото с Азорите, уведомявайки ги за двадесет оцелели: двама възрастни и осемнадесет деца. Но и техният брой щеше да се стопи, ако лаптопът окончателно се развалеше и португалският спасителен кораб не успееше да открие излъчвателя на Лесли, преди задната част на кораба да изчезне под водата. Набързо разглоби кабела на компютъра и го вкара в тънкия слой слънчеви акумулатори, покриващ горната част на „Син мир“. Когато над източния хоризонт изгря слънчевият диск, компютърът на Лесли възкръсна за нов живот и това им донесе мъничка утеха: Ричард и Джаксън бяха построили поне една система, която да работи, или да продължи да работи още мъничко, преди да се разяде царевичната ѝ основа. Те просто бяха боядисали в черно някои от плоскостите и когато слънчевите лъчи преминеха през тях, предизвикваха спонтанно отделяне на електрони. Електроните се абсорбираха от прилежащата към плоскостите дантела от микрокристали на титаниевия диоксид, което създаваше електрическо поле, достатъчно, за да поддържа последната връзка на Лесли с цивилизацията.
На екрана се появи съобщение:
„Син Мир“. Получихме новите ви координати. В момента сме на четиридесет километра от вас. Ще ви стигнем след около час.“
„Благодаря“, каза Лесли и видя как над северния хоризонт се вдига жълта ракета, указваща положението на португалския крайцер. Записа в компютъра точните координати на ракетата и ги препрати до португалците, уточнявайки отново собственото си положение с помощта на спътниковата система.
Тогава се обади френският изследователски кораб „Океански пътешественик“, сега официално част от португало-исландската флота:
„Тук „Пътешественик“. Интересуваме се дали можем да помогнем. Намираме се на деветнадесет минути северно от вашата позиция.“