„Да — отвърна Лесли. — „Син мир“ се разпадна на две и не успяхме да осъществим връзка е предната част. Моля разширете спасителните операции.“ А след това, като размисли колко по-лесно ще им бъде да продължат проекта за биоморфоризиране на базата на ДНК на насекомите, съдържащи се в пропадналия автоклав, дори и никое от яйцата в него да не бе оцеляло, добави: „Моля, прегледайте внимателно повърхността за един автоклав“.
— Все още ли храниш надежди? — попита я Ричард. Той и децата бавно замръзваха под парчетата коприна. Не им се бяха отразили добре солените пръски и все по-развълнуваните вълни, нито пък задалата се от запад тъмна маса — студеният фронт, който бяха задминали предния ден. Бурята отново ги застигаше.
Все още беше на три часа зад тях, прецени Лесли. Дотогава всички оцелели щяха да са спасени, но си представи, че това означаваше да загърби всяка надежда да открият предната част от дирижабъла и автоклава. Все пак истинско чудо бе, че поне те бяха оцелели, поне досега. Щеше да приеме поне тази благосклонност на съдбата. Така стояха нещата в тези дни: предостатъчно беше, че са живи.
Съдейки по всичко, което ѝ бе известно, кърмата не би трябвало да оцелее. В началото ѝ се стори, че единствените хора, останали в разбития кораб, са тя, Ричард и Там, докато олекналият дирижабъл се бе издигнал на четири километра, после на шест. След това, следвайки указанията на Ричард, тя се промъкна през коридора към резервоарите с хелий и чувалите баласт, където се развика за помощ от страна на който и да е оцелял и с удивление чу как ѝ отвръщат дузина детски гласчета.
Направиха верига между помещението с баласта и Ричард — така се роди нов начин за общуване: крещяха си през целия коридор. Ричард им обясни как да смъкнат опашката един километър по-долу и цялата нощ я направляваха като балон в свободен полет, изстисквайки от нея всеки възможен километър в посока към Азорските острови и оцеляването.
Точно в 2:20 часа през нощта балонът леко кацна във водите на Атлантическия океан и повлече след себе си опашката.
В 8:30 на хоризонта се появи първият спасителен кораб и изстреля ракета.
Тогава окончателното осъзнаване на понесената от тях загуба си проби път през замайването от треската, загубата на кръв, измръзването и завладя мислите на Ричард. Проектът за биоморфоризация трябваше да започне от нулата. От преди нулата: първо трябваше да построят от нищото компютри от ранга на „Номад“ и пособия като брукхейвънските микроядрени резонансни скенери, а и доколкото му бе известно, на Азорите нямаше музейни сбирки със запазени в смола насекоми. Щеше да им отнеме години да напреднат до онова ниво, на което се намираха само преди три дни, а колко ли нови милиони хора щяха да загинат междувременно?
В главата му отново и отново се разиграваше сцената с падащия автоклав…
(„Таткоооо!“)
„Какво щеше да решиш, ако можеше да избираш отново?“ — подиграваше се вътрешният му глас.
„Какво щеше да направиш, Ричард?
Какво щеше да направиш?“
И всеки път…
(„Таткоооо!“)
… присягаше се и сграбчваше ръката на дъщеря си.
— Какво направих? — извика той.
— Какво друго можеше да направиш? — рече Лесли, чудейки се дали няма да загуби разсъдъка си. — Наричаш това избор?
Беше в треска, още малко и щеше да изпадне в безсъзнание. Там го хвана за ръката и умолително се втренчи в Лесли. Тя затвори компютъра и се наклони към тях.
— Ричард…
— Нима убих последната ни надежда? — каза той.
Погледите им се пресякоха за малко и тя отвори уста, като да каже нещо. После постави ръка на рамото на Там и каза:
— Шшшш… всичко ще бъде наред.
Кипящият ад, който бе погълнал „Нимиц“, сега се бе охладил. Човек би могъл спокойно да остане на смачканата палуба на самолетоносача цяла седмица, без да се бои от радиацията. Корабът се бе разчупил на три части, на борда нямаше помещение, чиито херметически врати да бяха издържали през онази нощ, когато морето все още криеше в себе си смъртоносна жар. Но фактът, че една от тези части все още се държеше над водата, свидетелстваше за уменията на неговите строители и за бързите действия на екипажа.
Но това не можеше да продължава вечно. Нищо не продължаваше вечно, дори и великите механизми. Всичките бавно изпълващи се с вода помещения щяха да го повлекат надолу. Когато най-накрая подпорната стена поддаде с рев, щирбордът вдигна дузина гейзери и „Нимиц“, или поне онова, което бе останало от него, потъна надолу като експресен асансьор.