Тогава на мястото, където доскоро се бе намирал корабът, от дълбините изплуваха някакви червени предмети, те се издуха автоматично, образувайки малка флота от яркооранжеви спасителни лодки, всяка една от които бе снабдена с храна, вода, сенници и два лаптопа със сателитна връзка. Но нямаше моряци, които да доплуват до тях. Нищо не помръдна над вълните. Оранжевата армада бе тиха като гробище — тя всъщност това и беше.
На десетки метри под нея самолетоносачът набираше скорост за своето петкилометрово свободно спускане към дъното на Индийския океан. В целия кораб лампите започнаха да се пукат от високото налягане. На външната палуба гумите на реактивните самолети хлътнаха навътре, а когато корабът се спусна на два километра под повърхността, пластмасовите чашки в бюфета бяха добили размери по-малки от тези на стъклените парченца от лампите.
„Нимиц“ се блъсна в дъното със скорост седемдесет и два километра в час, само пет минути след като бе напуснал повърхността. Инерцията взе надмощие и движението му надолу продължи, а повлеклият се след него воден комин го удари с цялата сила на приливната вълна: стоманените врати бяха избити, стените бяха като минати с булдозер, а стърчащият сноп подпорни греди (само това бе останало от корабния комин) бе изтръгнат и захвърлен отвъд щирборда. След този сблъсък останките на „Нимиц“ напомняха повече на смачкано насекомо, отколкото на боен кораб. Никой дълбоководолаз не би могъл да различи разрухата, причинена от сблъсъка с дъното на океана, от повредите, които би му нанесла някоя атомна бомба.
Бездната, в която падна корабът, беше по-тъмна и от най-черната минна галерия и три пъти по-студена, но за обитателите на тази пустиня, появата на „Нимиц“ бе като манна небесна. Само след няколко часа групички бактерии полепнаха по корпуса му. Някои от тях бяха живели четири хилядолетия в тъмнината и студа в замръзнало оживление, в очакване някой ден да бъдат изхвърлени на приятелски бряг. Няколко минути след като се докоснаха до плочите на корпуса, те се активираха и започнаха да окисляват стоманата. След няколко месеца щяха да образуват дебела бактериална пелена, която да залегне в основата на хранителната верига за неизброими разновидности плоски червеи, четинисти червеи, светещи охлювчета, голи охлюви, рачета и безоки скариди, повечето от които не бяха по-големи от таблетка аспирин. Пустинята на дълбините изглеждаше пустинна само на пръв поглед. Каквато и храна да паднеше от небесата, там тя се превръщаше в живот.
Както някога пустинята бе разцъфтявала по скелетите на плезиозаврите преди появата на китове, или по телата на морските скорпиони преди появата на самите плезиозаври, сега щеше да разцъфне и по корпуса на „Нимиц“. Пустинята притежаваше необичайна утроба: скаридите, рачетата и червеите от дълбините не бяха изменили с нищо нито вида, нито своите навици, а някои от тях съществуваха вече от половин милиард години. Тук, в най-дълбоките части на океана, животът като че ли изобщо не бе забелязал, че на континентите Епохата на Земноводните беше дошла и отминала, след нея бе отминала и Епохата на Динозаврите, а сега дошлата след нея Епоха на Бозайниците сякаш също клонеше към своя край. Светът отдолу нехаеше дали в просторите над него всичко започва отначало, тук неинформираният, безметежен живот просто продължаваше своя ход. Организмите, оглозгали „Нимиц“, бяха най-големите оцеляващи в природата.
Нищо повече.
И нищо по-малко.
Ричард не се чувстваше като оцелял. Хирургът на кораба беше зашил раните му и му бе дал самостоятелна койка близо до десния борд под палубата на „Океански пътешественик“, преди най-накрая да му зададе погрешния въпрос:
— Мога ли да ви предложа нещо друго, което да ви утеши?
Ричард не отвърна. Не каза нито думичка. Просто втренчи напълно празен взор в лекаря, в душата му също цареше пустота. Затвори вратата на тясната каюта и легна на койката, където пролежа буден цели часове, докато зимната буря ги застигна и започна да клатушка кораба.
„Утеха? — помисли си жлъчно той. — Утеха? — бе казал докторът! Господи, сигурно съм в ада!“
Не откриха нито следа от носа на дирижабъла. Но историите за невероятния късмет на Шарън поддържаха жива надеждата поне сред децата. Говореха за нея с приглушени гласове, сякаш само за една нощ Шарън и изчезналата носова част се бяха превърнали в „Летящия холандец“. Френският лекар обаче му беше разказал съвсем различна легенда. Докато преглеждаше раните на Ричард, се бе опитал да обясни глада, бедствията, войните, да им намери оправдание, и бе заговорил за това как Бог наказал поквареното човечество. Ричард осъзна, че присъства на зараждането на нова легенда, на следващия Завет.