Не можеше да прецени каква точно част от Завета ще бъде разобличена като измислица след хиляда години. Най-вероятно по-голямата, предположи той, сигурно така щеше да стане, така и трябваше да стане… Освен ако някой проклет глупак не изкопаеше кехлибарените записки на Лесли.
Тогава щяха да разберат, че той наистина е съществувал и че наистина е бил открит лек, и щяха да са прави да предположат, че в такъв случай и останалата част от историята е истина: ученият, който в тази легенда играел ролята на Авраам, наистина държал в едната си ръка съдбата на цялата земя, а в другата — съдбата на едно дете и в момента на дарвинистко откровение…
Катастрофа.
(„Само ако… “)
„Защо не ставаше дума за живот или смърт? Моят живот срещу чекмеджетата с биоморфи? Тогава щях да имам избор. Лесен избор.“
И легендата щеше да се разпространи и да разказва за саможертвата и за героизма на Ричард, за неговото мъченичество.
(„Само ако… “)
Най-накрая бе стигнал до нулата, до тъмното място, в което не беше направил нищо, още по-лошо — само бе влошил нещата. Ето я ужасната истина, но понякога започването от нулата прави човек по-задълбочен и го подтикваше да свърши повече неща, отколкото, ако съдбата му се е развила по друг начин.
„Ако умреш, идиот такъв, ако се предадеш и пукнеш като последен лигльо, кой тогава ще се грижи за нея?
Кой ще я гледа как расте?“
Внезапно Ричард Синклер се разрида, опитвайки се да открие някакъв остатък от демона Надежда, ридаеше, защото се страхуваше, че я е загубил завинаги и защото нямаше за какво друго да се залови.
Проектът за биоморфоризиране можеше да загине с негова или без негова помощ. Дори и да успееха да го съживят, Ричард си даваше сметка, че от момента, в който положеха първата копка и започнеха да го изграждат отново, трябваше да мине повече от десетилетие, преди да е в състояние да възстанови щетите, нанесени от решението, което бе взел на борда на „Син мир“. Възстановителните работи щяха да бъдат забавени от загубата на Джаксън и на толкова други велики умове и Ричард осъзна, че ако умреше, щеше да повлече със себе си и последната надежда — както за Там, така и за останалите. Така че в него назря решителността да се наведе и да направи първата копка, да остане жив и здраво да прегърне Надеждата.
Използва следващото залюляване на борда, за да се измъкне от леглото, откри дългия дървен бастун, който корабният хирург му беше оставил, и се заклатушка по тесния коридор, който минаваше през кухнята. Само след минута влезе в задната каюткомпания. Там се намираше комуникационният център на кораба: ред монитори и два широки прозореца бяха наклонени към „гаража“, в който се виждаха привързаните към гнездата си две подводници „Жул“ и „Жим“. Край едната сателитна връзка седеше известният канадски микробиолог Рой Кълимор.
— „Океански Пътешественик“ до Брукхейвън — повтаряше микробиологът. — „Пътешественик“ до Брукхейвън, някой да отговори!
— Рой, обажда се Дон, от „Алфатаун“. Оттук виждаме лабораториите. Нищо не е останало. Освен дим. Изглежда, че хората са изгорили всичко, което не са успели да отнесат.
— Ричард! Насам! — каза Лесли. Стаята се килна напред, а по външните стъкла заблъска лапавица и дъждовни капки. Жлъчните сокове се опитаха да се надигнат към устата на Ричард, а както изглеждаше и Лесли не се чувстваше по-добре, но това не ѝ бе попречило да превърне каюткомпанията и микробиологическата лаборатория в нов център за планиране създаването на биоморфи.
— Не разполагаме дори и с генома на паяка като начало — обяви Лесли. — Нито пък с компютър, който да го побере.
— Зная — отвърна Ричард. Докуцука до масата на Лесли, седна до нея и отвори капака на нов лаптоп. Когато на екрана се появи надписа „ГОТОВ ЗА РАБОТА“, се обърна към патолога на насекомите и тежко сложи длан върху нейната.
— Да започваме.
И вървях из безграничните планини,
и научих, че има надежда,
защото Ти си ни създал от кал и прах,
за да се слеем с вечните неща.
Ръкопис от Мъртво море
Епилог
Пътешествието на Джони Ейпълсийд
Късен холоцен
Четвърта фаза
Ден седми, хиляди двеста петдесет и три
От гледна точка на космическа сонда „Дарвин II“, намираща се на повече от един светлинен час от земята, най-зашеметяващият аспект от нейната мисия до Енцеладус бе самата тя като доказателство, че хората някога са били способни да извлекат титан и силикон от почвата и да ги запратят на милиард километри в пространството. Беше чудо, че машината продължава да функционира както на повърхността на Енцеладус, така и под нея, въпреки че реакторът започваше бавно да губи мощ.