От близо двадесет години нищо, което поне малко да се доближава до нея, не бе напускало Земята. „Дарвин II“ си оставаше най-екзотичното творение от метал и керамика, което някога е било извличано от скалите и обработено като оръдие и което, подобно на онази кремъчна брадва от петстотното хилядолетие пр.Хр., намерена край река Нил, можеше да се разглежда като ключ към тайната на своите създатели. Погледнато през погледа на археолог — някой представител на бъдещия човешки род, достигнал вече до звездите, или на някой извънземен вид, долетял отдалеч, този артефакт щеше да е извор на ценна информация за човешката дързост и гений, дори и за човешките грешки.
В 16:20 часа вашингтонско време на ден 7253, „Дарвин II“ отчете лека промяна в слънчевия вятър, в съсъка на йонизирания газ, избликнал от слънчевата корона и сега попаднал в магнитното поле около Сатурн. Почти мигновено лекичките пукания, които се предаваха от леда на Енцеладус до микрофоните на „Дарвин II“, породени от хилядите микрометеорити, падащи върху повърхността, видимо се усилиха. Телескопът на сондата, нейните инфрачервени сензори и фотоувеличители автоматично започнаха да претърсват небесата и установиха, че Слънчевата система за пореден път преминава през един от галактическите слоеве прах. Слънчевият вятър бе пробил дупка в облака, разпръсвайки във всички посоки пари и воали прах. По краищата на дупката инфрачервеното сияние и радиовълните на разсеяната слънчева светлина и възбудени електрони засияха по-ярко дори и от някои звезди. Погледнато от „Дарвин II“ в перспективата на тази дължина на вълните, Земята и Енцеладус сякаш се въртяха в центъра на широка четири милиарда километра светла пещера. В пещерата се промъкваха чакъл и ледени късове, твърде тежки, за да бъдат отнесени от слънчевия вятър, а заедно с тях неминуемо щяха да проникнат и няколко по-тъмни и по-големи силуети — маси от междузвездни отломки, по-големи от офис сгради и по-бързи от ракета. Тези летящи грамади се срещаха по-рядко и от червените диаманти. По-голямата част от тях бе на повече от две хиляди години, по-близките се намираха само на няколко десетилетия от Земята и Енцеладус, но сега толкова голям брой от тях бяха препречили пътя на слънцето, колкото то не бе виждало от няколко десетки милиона години… От времето на видовото изчезване от края на еоцена… и последните дни на динозаврите…
„Дарвин II“ записа новите картини и данни, които никой човешки мозък не би успял да вмести, и ги препрати надолу, по посока на Слънцето, към Земята.
Обикалящият на пет хиляди километра над Земята „Алфатаун“ разполагаше с много ограничено време и компютърна памет, за да си позволи нещо повече от набързо преглеждане на докладите на „Дарвин II“. Почти цялата компютърна памет в станцията и усилията на всичките ѝ жители бяха впрегнати в проекта за биоморфоризация и в поддръжката на самата станция. Ежедневно разменяха данни за генома на паяците и насекомите с базата данни на Азорите, а самият космически град се бе превърнал в напълно самодостатъчна структура, напомняща на политнал около света, непрестанно въртящ се чук.
От височината на петте хиляди километра вече порасналите Уини и Мишел можеха да видят как уличните светлинки бавно се разпростират по планетата, съвсем както го бяха предвидили Лесли Уелс и Джаксън Ройкирк. Нощем по северното крайбрежие на Австралия сияеха призрачни паяжини, но общо взето, светлинките се наблюдаваха само по големите географски ширини, които по принцип винаги са били бедни на насекоми. Фолкландските острови все още искряха ярко, както и части от Горен Ню Йорк и Саскачеван, Канада. Няколко добре осветени общности започнаха да излъчват музика и дори телевизионни предавания по сателитните връзки. След дългата нощ на безмълвие по радиочестотите земята под тях правеше първите си колебливи крачки в тази насока, но нито една светлинна не озари Града на мечтите и целия Лонг Айланд, нито един радиосигнал не бе излъчен оттам. Мълчанието нарушаваше единствено мъничък изследователски кораб, потеглил от Азорите и закотвен сега близо до брега на Лонг Бийч.
Там стоеше на ливадата от покрита с гнили петна, но все пак опъваща се на гъбичките трева, на същото място, на което преди двадесет години акарите бяха покрили стъклото на визьора на татко. Този път нямаше нужда от скафандри. От докладите на няколкото прелетели отгоре хеликоптери бе станало ясно, че в Лонг Айланд не е останало почти нищо живо. Нямаше рояци от акари. Нямаше и хора.