Выбрать главу

Лекият морски ветрец подухваше в дългата ѝ черна коса. Носеше я дълга, както някога майка ѝ — майка ѝ, чиито кости лежаха някъде зад проядените от гъбички черчевета и хлътналите керемиди на покрива. Все още не бе решила дали да влезе в къщата и да вземе костите ѝ, за да ги кремира, или да ги остави, където са лежали толкова дълго, да не ги поглежда и да помни мама такава, каквато я беше видяла през последния ден на стария свят. Жива, изящна и достатъчно щастлива, притесняваща се за неща, които по днешните стандарти бяха тъй незначителни, че чак предизвикваха носталгия.

О, да се притесняваш как ще си изплатиш ипотеката… или да ходиш на пазар, когато цените са най-ниски… или да те хване задръстване по лонгайландската магистрала и да си принуден, докато чакаш, да си прегледаш електронната поща и да слушаш някаква смесица от кънтри и пънк… или мравките да съсипят внимателно подготвения от теб пикник… Сигурно е било чудесно.

Няколко блока зад нея се намираше плажът, по който кипеше бурна дейност. Това бе първата спирка от околосветското пътешествие на изследователския кораб „Ейпълсид“, стига само той да успееше да избегне пиратите и военните формирования. Корабът носеше безценен товар: стотици автоклави с биоморфи, посредством които исландско-азорското правителство възнамеряваше да възроди насекомите по цялата земя, или на първо време — по крайбрежните ивици.

Въпреки че Там така и не се беше срещнала с този човек, нито пък бе чула неговите думи, тя буквално се бе подписала под съглашението, за което беше говорил някога равинът Фридман и според което човечеството е призовано да се върне в пустошта, за да я възроди за нов живот.

Сега, гледайки пустошта, която някога е била нейният дом, тя тежко въздъхна. Разумът ѝ отказваше да се примири с мисълта, че малко по малко нямаше да остане жив човек, който да си спомня стария свят. Заболя я, като осъзна, че половината от учените и моряците на „Ейпълсид“ или не са били още родени, или са били твърде малки, за да си спомнят рухването на стария свят. В него те не виждаха драмата, а само откривателската тръпка.

А какво щеше да стане един ден, когато нямаше да е останал никой от поколението на Там?

Тогава може би, поглеждайки назад към свършека на старите дни, нямаше да го възприемат като ужасна загуба, а като началото на нова легенда, тайнствена и благородна драма, така както човечеството гледаше на всички изчезнали цивилизации. Още една потънала Атлантида. И толкова. Там не можеше да го отрече. Никой от миналите по Телчин Роуд не бе оплакал съдбата на изчезналите минойци и египтяни. Само се бяха удивлявали на оставените от тях здания: многоетажни къщи, снабдени с канализация с течаща топла и студена вода, ватерклозети, душове и централно отопление — и всичко това хиляда и шестстотин години преди Антоний и Клеопатра да се срещнат в Александрия. Минойските градове бяха изчезнали под вулканичните пашкули, от естеството им бяха направени мечтите, от естеството им бе направено безкрайното удивление, а не тъгата. Така щеше да стане и тук, независимо дали на Там това ѝ се харесваше или не.

— Още една изчезнала империя — щяха да казват хората. — И прав ѝ път — може би щяха да добавят.

Каква арогантност! Какво безразсъдно безразличие! Какво…

„Какво друго да кажат?“ — запита се Там.

Дали наистина може да ги съди? Те не биха могли да знаят от собствен опит колко много е било загубено. Не биха знаели за сходните и противоречиви чувства, които я вълнуваха в момента: споменът за толкова много от добрите черти на стария свят, споменът за толкова много злини. Колкото и Там да бе обичала лазерната телевизия и киберсензорните ръкавици, все пак част от нея не искаше да забрави, че изчезналият свят имаше и своите лоши страни, а друга част от нея се бе научила да се надява заедно с останалите от екипажа на „Ейпълсид“, че краят на старите дни им дава нова дръзка възможност да създадат един нов и дързък свят.

Надяваше се също и да е по-добър свят, в който хората никога не биха отделили и пет минути от времето си на създания като Джери Сигмънд. Това ѝ се струваше малко нереалистично, но чудото си заслужаваше да се помечтае за него. Последния път, когато на Сигмънд му бе гласувана власт, той за малко да загроби цялото човечество. Може би, едно мъничко може би, възраждането им даваше шанс да се поучат от грешките на миналото и да построят наистина хубаво бъдеще.